В мрака смътно различавах налягалите в странни, неестествени пози пушачи — един превил рамене, друг сгънал колене, трети отметнал назад глава и вирнал нагоре брадичка. Тук и там някой ме проследяваше с помътнял поглед. В тъмнината блещукаха малки червени светлинки — едни по-ярки, други по-бледи, в зависимост от това, дали металните лули бяха пълни с опияняващата отрова, или вече догаряха. Повечето посетители лежаха безмълвно, някои обаче си мърмореха нещо, а имаше и такива, които разменяха по няколко думи помежду си с глухи, монотонни гласове, краткият разговор неочаквано секваше и всеки продължаваше да си шепне нещо сам, зает със собствените си мисли, без да обръща повече внимание на събеседника си. В дъното на помещението до мангал с дървени въглища на трикрако столче седеше висок, слаб старец, отпуснал брадичка върху юмруците си, подпрял лакти на коленете си и вперил поглед в огъня.
Още щом влязох, жълтокож малаец бързо се приближи до мене с лула и порция опиум и ми посочи едно свободно място.
— Благодаря, нямам намерение да оставам — казах аз. — Тук е моят приятел Айза Уитни, с когото искам да поговоря.
Чух някакво възклицание от дясната си страна, нещо се раздвижи и като се взрях в мрака, видях Уитни, блед, посърнал, раздърпан, вперил учудено очи в мен.
— Господи, Уотсън — рече той. Изглеждаше някак особено възбуден и целият трепереше. — Кажете ми колко е часът, Уотсън?
— Наближава единайсет.
— А кой ден е днес?
— Петък, деветнайсети юни.
— Как е възможно! Аз мислех, че е четвъртък. Сигурен съм, че е четвъртък. Искате само да ме сплашите, нали? — Той закри лице с длани и пискливо се разрида.
— Уверявам ви, че е петък, приятелю. Жена ви ви чака вече два дни. Би трябвало да се засрамите.
— Срамувам се наистина. И все пак вие бъркате, Уотсън, аз съм тук само от няколко часа — три лули или четири, забравих вече колко. Тръгвам си с вас незабавно за дома. Не бива повече да тревожа моята малка мила Кейт. Подайте ми ръка. С файтон ли сте?
— Да, наредих да ме чака.
— Значи ще мога да се прибера с него. Но първо трябва да си платя сметката. Попитайте колко дължа, Уотсън. Толкова съм изнемощял, че не мога да се помръдна.
Тръгнах по тясната пътека между двата реда спящи пушачи и се заоглеждах, за да потърся съдържателя, като се мъчех колкото е възможно по-малко да вдишвам отровните упойващи изпарения на наркотика. Когато минавах покрай седналия до мангала старец, усетих, че някой ме дръпна за края на дрехата и чух един глас да пошепва тихо: „Отмини ме и се обърни да ме погледнеш.“ Думите достигнаха съвсем ясно до ухото ми. Погледнах надолу. Никой друг не би могъл да ги изрече освен стареца, но той продължаваше да седи втренчен в жарта, слаб, сбръчкан, приведен почти на две от годините, стиснал между коленете си лула с опиум, сякаш пръстите му бяха толкова немощни, че не можеха да я държат. Направих две крачки напред и завъртях глава. С огромно усилие се въздържах да не извикам от изненада. Старецът се бе обърнал така, че само аз можех да видя лицето му. По него нямаше и следа от доскорошния унес, бръчките бяха изчезнали и блясъкът на помътнелите очи се беше възвърнал — за моя най-голяма почуда до мангала седеше ухилен не друг, а самият Шерлок Холмс. Той ми даде едва забележим знак да се приближа и изведнъж, обръщайки лице към лежащите, се превърна отново в треперещия изнемощял старец.
— Холмс! — прошепнах аз. — Какво, за бога, правите в това свърталище?
— Говорете по-тихо — отвърна той. — Имам безупречен слух. Бъдете така добър да се освободите от вашия затънял от опиума приятел. Искам да поговоря с вас.
— Навън ме чака файтон.
— Чудесно, в такъв случай настанете в него приятеля си и го оставете да се прибере сам. Няма от какво да се безпокоите, той е толкова изтощен, че не би могъл да направи никаква друга щуротия. Съветвам ви освен това да изпратите по кочияша бележка до жена си и да й съобщите, че сме се срещнали и че ви се налага да останете с мен. Почакайте ме навън, след пет минути ще бъда при вас.
На Шерлок Холмс трудно можеше да се откаже нещо — той изричаше молбата си пределно ясно, с мек, но безапелационен тон. Всъщност, щом настанях Уитни във файтона, моето задължение към него се изчерпваше и бях готов с най-голямо удоволствие да се впусна с моя приятел в едно от поредните му необичайни приключения, които впрочем запълваха целия му живот. Написах набързо бележка до жена си, платих сметката на Уитни, качих го във файтона и го проследих как потегля в тъмнината. След няколко минути от пушалнята излезе един грохнал старец и аз закрачих успоредно с него. Той вървеше прегърбен и немощно провлачваше крака, но когато се отдалечихме на две преки от заведението, бързо се огледа, изправи се и от сърце се разсмя.