— Уотсън — рече той, — вие сигурно вече ме подозирате, че към кокаиновите инжекции съм добавил пушенето на опиум и още някои други дребни пороци, които лекарската ви съвест ви кара да порицавате.
— Наистина се изненадах, че ви сварих там.
— И аз не по-малко се изненадах, като ви видях!
— Влязох да потърся един приятел.
— Аз пък неприятел.
— Неприятел ли?
— Да, или по-точно поредната си жертва. Накратко казано, Уотсън, заел съм се с разследването на един особено интересен случай и се надявах от несвързаните бръщолевения на тези пушачи на опиум да попадна на някаква следа, както често ми се е случвало. Ако ме бяха разпознали, сигурно вече нямаше да съм сред живите, защото неведнъж съм ходил там пак във връзка с моята работа и този негодник, съдържателят, някакъв си индийски матрос, се е заклел да ми отмъсти. На задната страна на сградата, която гледа към пристана „Сейнт Пол“, има тайна вратичка и тя би могла да разкаже какви странни неща се вършат и какви товари преминават през нея в безлунните нощи.
— Господи! Да не би да имате предвид трупове?
— Точно така, трупове, Уотсън. Бихме станали богаташи, ако получавахме по хиляда лири за всеки нещастник, приключил живота си в това свърталище. То е най-смъртоносният капан по целия бряг на реката и аз се боя, че Невил Сейнт Клеър е попаднал в него, но навярно не го е напуснал жив. Тук наблизо вече трябва да ни очаква двуколката. — Холмс пъхна показалци между зъбите си и пронизително изсвири. От далечината долетя подобно изсвирване в отговор на неговото и след миг се чу трополене на колела и чаткане на конски копита.
— Е, Уотсън — рече Холмс, когато от мрака изникна висока двуколка с два странични фенера, излъчващи снопове златиста светлина, които образуваха нещо като тунел в мрака. — Няма да откажете да дойдете с мен, нали?
— Стига да ви бъда полезен.
— Един доверен приятел винаги е полезен, още повече ако е и добър летописец. Стаята ми в „Кедрите“ е с две легла.
— В „Кедрите“?
— Да, така се нарича къщата на мистър Сейнт Клеър. Отседнал съм там заради следствието, което водя.
— А къде се намира тази къща?
— Близо до Ли, в графство Кент. На седем мили оттук.
— Нищо не разбирам.
— Напълно естествено. Скоро ще ви обясня всичко. Качвайте се в двуколката. Свободен сте, Джон, нямаме нужда повече от вашата помощ. Ето ви половин крона. Чакайте ме утре около единадесет. Подайте ми поводите. До скоро виждане.
Той шибна коня с камшика и ние първо се понесохме по безкраен лабиринт от тъмни, безлюдни улички, а после по все по-широки. По едно време префучахме по един голям мост с решетъчни перила, под който бавно течаха мътните води на реката. Сетне пак продължихме по пусти, застроени с тухлени къщи улички, чиято тишина се нарушаваше единствено от тежките, отмерени стъпки на дежурния полицай или от виковете и песните на закъснели гуляйджии. Тъмни облаци се носеха по небето и тук-там между тях просветваше мъжделиво по някоя и друга звезда. Холмс караше двуколката, отпуснал глава на гърдите си, мълчалив и умислен, а аз седях до него, нетърпелив да узная какъв е новият случай, който явно бе погълнал изцяло съзнанието му, но не се осмелявах да проговоря, за да не прекъсна хода на неговите разсъждения. Бяхме изминали вече няколко мили и навлизахме в района на извънградските къщи, когато Холмс се раздвижи, сви рамене и запали лулата си с израза на човек, доволен от решението, което е взел.
— Притежавате едно изключително качество, Уотсън — рече той, — умеете да мълчите и тъкмо това ви прави толкова безценен другар. Но сега имам належаща нужда да поговоря с някого, тъй като мислите, които се въртят в главата ми, не са от най-приятните. Питах се какво ще кажа на милата дребничка дама, когато излезе да ме посрещне на входа.
— Забравяте, че не съм в течение на нещата.
— Докато стигнем до Ли, тъкмо ще имам време да ви запозная с фактите. Случаят изглежда безкрайно прост, а аз още не мога да направя нито крачка към разрешаването му. Има много нишки, разбира се, но те не водят до нищо съществено. Сега ще ви разкажа накратко всичко, Уотсън, а вие може би ще съзрете някаква искрица в мрака, в който се лутам аз. Преди няколко години, или по-точно през май 1884 година, в Ли се появил един джентълмен на име Невил Сейнт Клеър, който очевидно разполагал с много пари. Той наел голяма вила, облагородил парка около нея и заживял нашироко. Постепенно се сприятелил със съседите си и през 1887 година се оженил за дъщерята на един местен пивовар, която му родила две деца. Не се занимава с нищо определено, но участва с капитали в няколко търговски предприятия и обикновено всяка сутрин отива в града и се връща с влака, който тръгва от „Канън стрийт“ в 5.14. Невил Сейнт Клеър е тридесет и седем годишен, кротък по характер, добър съпруг и любещ баща, ползва се с уважението на всички, които го познават. Мога да добавя още, че задълженията му в настоящия момент, както успях да установя, възлизат на осемдесет и осем лири и десет шилинга, а в банката на прилежащите към Лондон, графства има на свое име сума в размер от двеста и двадесет лири. Следователно няма основания да се смята, че е парично затруднен. Миналия понеделник Невил Сейнт Клеър се отправил за града по-рано от обичайното и на тръгване казал, че му предстоят две важни задачи и че като се връща, смята да купи кутия със строителни кубчета на момченцето си. Случайно същия този понеделник, скоро след заминаването на мъжа си, госпожа Сейнт Клеър получила телеграма, че в кантората на Абърдийнското параходно дружество на нейно име е пристигнала ценна пратка, която тя отдавна чакала. Ако добре познавате Лондон, сигурно помните, че въпросната кантора се помещава на улица „Фрезноу“, която започва от „Ъпър Суондъм Лейн“, където се срещнахме тази вечер. Госпожа Сейнт Клеър обядвала и тръгнала за града. Направила някакви дребни покупки, отишла в кантората на дружеството, взела си пакета и точно в четири часа и трийсет и пет минути минавала по „Суондъм Лейн“, на път за гарата. Дотук нещата ясни ли ви са?