Всеки човек, всеки отговор предизвикваше нови взривове смях. Вече всички заедно се смеехме. Този чудесен старец бе празник на природата, каприз, необузданата божия воля, който съшиваше в едно цялата ни разпокъсаност.
Слонове! Кранове! Будилници! Страшни съдове!
В началото, когато той скочи в автобуса, ние не искахме нищо един от друг. Но сега, също като при някое страхотно събитие, което не може да не се изкоментира — огромен снеговалеж или спиране на тока, затъмнило два милиона дома, — той хвърли всички ни в един общ сладък лаф и смях до сълзи, които усещахме да измиват бузите ни и да пречистват душата ни.
Всеки отговор изглеждаше по-смешен от предишния и най-силно от всички изригваше смехът през сълзи на този велик, невероятен и прекрасен лекар, който на място питаше, откриваше и лекуваше буцата в гърлото ни. Китове. Водорасли. Поляни. Загубени градове. Прелестни жени. Спираше. Извръщаше се. Присядаше. Ставаше. Развяваше безумно нашарената си риза, докато накрая се извиси пред мен и попита:
— А вие, сър, какво откривате?
— Как, доктор Брокау естествено!
Смехът на стареца секна като разстрелян. Той попривдигна тъмните си очила, намести ги обратно и сграбчи раменете ми, сякаш за да ме нагласи на фокус.
— Саймън Уинслауз, ти ли си!
— Аз, аз! — засмях се. — За бога, докторе, мислех, че отдавна сте умрял и погребан. Какво е станало с вас?
— Какво ли? — Той стисна ръцете ми и ги разтърси, после ме потупа леко по рамото и по бузата. Накрая прихна в силен, самоопрощаващ смях, поглеждайки забавната си риза. — Какво ли? Оттеглих се. И моментално изчезнах. Онази нощ отпътувах на три хиляди мили от там, където ме видя за последен път… Ментовият му дъх стопли лицето ми. — И сега в тоя край съм известен най-вече като Човекът в Роршаховата риза.
— В какво? — възкликнах аз.
— Роршахова1 риза.
Той се отпусна на седалката до мен леко като карнавален балон.
Аз седях слисан, останал без думи.
Лекарят се загледа нагоре, сякаш четеше мислите ми, изписани като въздушна реклама сред облаците.
— Питаш ме защо. Защо ли? Спомням си поразеното ти изражение на летището преди години. Денят на Моето Заминаване Завинаги. Самолетът ми трябваше да се казва „Щастливият Титаник“. С него аз потънах завинаги в безследното небе. И все пак ето ме тук в плът и кръв, а? Нито пиян, нито луд, нито разяден от възрастта или пенсионерска скука. Къде, какво, защо, как стана?
— Да — казах аз, — защо се оттеглихте, когато бяхте постигнали всичко? Слава, репутация, пари. И без никакъв…
— Скандал? Не, никакъв! Защо ли, тогава? Защото тази стара чаша на търпението преля, и то не от една, а от две капки едновременно. Две прелестни капки. Капка Номер Едно…
Той замълча. Погледна ме косо изпод тъмните си очила.
— Това е само между нас — казах аз. — Гроб съм.
— Да, само между нас. Благодаря.
Автобусът бръмчеше тихо по пътя.
Неговият глас се издигаше и спадаше заедно с бръмченето.
— Знаеш каква фотографическа памет имах? Благословена, прокълната, абсолютна памет. Моментално щракваше всяко казано, видяно, направено, докоснато, чуто нещо и можеше да ми го връща напълно на фокус четиридесет, петдесет, шестдесет години по-късно. Всичко, всяко нещо бе хванато в тоя тук капан — и той почука леко по слепоочията си с пръстите на двете ръце.
— Стотици психиатрични случаи, минавали през вратата ми ден след ден, година след година. И нито веднъж, на ни един сеанс не съм си проверявал записките. Тогава смятах, че е достатъчно само да превъртя в главата си това, което бях чул. Естествено пазеха се и звукозаписи за по-сигурно, но никога не бях ги слушал. Та така стояха нещата с цялата тази изумителна работа.
Веднъж, тогава бях на шестдесет години, една пациентка казала някаква дума и аз помолих да я повтори. Защо ли? Изведнъж бях усетил дъгообразните ми канали да се разместват някак, като че ли някакви клапи бяха пропуснали свеж, хладен въздух в дълбок рудник.
„Вяра“, повтори тя.
„Стори ми се, че казахте «звяра»?“, рекох аз.
„О, не, докторе «с вяра»“.
Една дума. Едно камъче, търкулнало се от ръба. И след него — лавината. Защото съвсем ясно бях чул да казва: „Той гледаше звяра в мен“, което се явява малко сексуален намек, нали? А тя в същност беше казала: „Той гледаше с вяра в мен“, което си е съвсем друга работа, ще се съгласиш.
През нощта не можах да заспя. Пушех, гледах през прозорците. Усещах главата и ушите си странно прояснени, сякаш току-що се бях вдигнал от тридесетгодишна треска. Почнах да се съмнявам в себе си, в миналото си, в сетивата си и накрая, към три часа в тази гробарска нощ се качих на колата, отидох в кабинета си и разбрах най-лошото.
1
Херман Роршах (1922) — швейцарски психиатър, създател на Роршаховия тест, при който пациентът тълкува какво вижда в произволни мастилени петна и с това разкрива интелектуални и емоционални фактори. — Б.пр.