Но на кое място? По този въпрос Данглар не можеше да се произнесе. Начинът, по който функционираше умът на Адамсберг, си оставаше загадъчен и плашещ. Понякога дори за част от секундата Данглар потръпваше и си казваше: „Стой по-далеч“.
Но знаеше едно: когато в управлението научат, че шефът губи времето си и времето на инспекторите си с човека с кръговете, щеше да се наложи да го защитава. И се стараеше да се подготви.
— Вчера мишка — каза Данглар, сякаш говореше сам на себе си, репетирайки бъдещата тирада, с която щеше да се изправи срещу колегите си, — тази нощ котка. Грозна история. А и ръчният часовник. Обаче Конти е прав, ръчният часовник не е мъртъв.
— Напротив, мъртъв е — каза Адамсберг. — Естествено, че е мъртъв! Утре сутрин процедираме по същия начин, Данглар. Аз отивам при Веркор-Лори, психиатъра, който раздуха историята. Искам да знам мнението му. Но не разправяйте на другите. Колкото по-късно започнат да ме взимат за мезе, толкова по-добре.
Преди да тръгне, Адамсберг написа писмо до Матилд Форестие. По-малко от час му бе трябвал сутринта, за да открие Шарл Рейер, след като телефонира на главните организации в Париж, в които работеха незрящи: задруги на акордьорите, издателства, музикални училища. Рейер пребиваваше в града от няколко месеца, живееше близо до Пантеона, в хотела „Великите мъже на Франция“. Адамсберг изпрати тези сведения на Матилд, след което ги забрави.
Рьоне Веркор-Лори не прави особено впечатление, каза си Адамсберг разочаровано — винаги очакваше много, а после сблъсъкът с реалността беше болезнен.
Не, не правеше дори никакво впечатление. Освен това имаше дразнещия навик да вмъква между изреченията си фразички като: „Следите ли мисълта ми?“ или изявления от рода на: „Ще се съгласите с мен, че сократическото самоубийство е просто модел“, без да изчака отговора на Адамсберг, тъй като се изразяваше така само за фасон. А Веркор-Лори губеше невъобразимо много време и използваше още повече фрази, за да се изразява за фасон. Дебелият лекар се отпускаше назад в креслото, тикнал ръце в колана си, и се правеше на дълбоко замислен, след което се хвърляше напред и заявяваше: „Господин комисар, този клиент не е обикновен…“.
Иначе, разбира се, човекът несъмнено не беше кретен. След първите петнайсет минути разговорът тръгна по-добре, не забележително, но все пак по-добре.
— Този клиент — започна Веркор-Лори — не принадлежи към „нормалната“ категория на маниаците, ако искате клиничното ми мнение. Маниаците по определение са си маниаци, това не бива да се забравя, следите ли мисълта ми?
Остана доволен от формулата си и продължи:
— И понеже са маниаци, маниаците са точни, придирчиви и си падат по ритуалите. Следите ли мисълта ми? А тук какво откриваме в този наш клиент? Никакъв ритуал в избора на предмета, никакъв ритуал в избора на квартала, никакъв ритуал в избора на момента, никакъв ритуал дори в броя на кръговете, които очертава на нощ… Долавяте ли огромната разлика? Всички параметри на действията му — предмет, място, време, количество, се променят, сякаш всичко зависи ту от едно, ту от друго. А у маниака, господин комисар, нищо не зависи от това или онова. Следите ли мисълта ми? Дори точно това е основната характеристика на маниака. Маниакът ще подчини това или онова на волята си, а не обратното. Никое случайно обстоятелство не би било достатъчно могъщо, за да наруши неизменния ход на манията му. Не знам дали следите мисълта ми.
— Значи този маниак не е обикновен? Можем дори да кажем, че не е маниак?
— Точно така, господин комисар, почти можем да го кажем. И това повдига цял кръг въпроси — ако не става дума за маниак в патологичния смисъл на думата, то е, защото кръговете преследват добре обмислена от своя автор цел и защото нашият клиент се интересува истински от предметите, които предлага на вниманието ни в рамките на нещо като демонстрация. Успявате ли да проследите мисълта ми? За да ни каже например: човешките същества не уважават предметите, които използват. Щом тези предмети престанат да ни служат, очите ни вече не ги забелязват. Ако ви покажа един тротоар и ви попитам: какво има на земята? Вие ще ми отвърнете: нищо. Докато всъщност (той наблегна на думата) има сума ти неща. Следите ли мисълта ми? Този човек, изглежда, си задава метафизични, философски и, защо не, поетични въпроси за начина, по който човешкото същество придава реалност и отнема реалността на предметите, за чийто съдник се смята, докато в неговите очи, в очите на нашия клиент, нещата може би присъстват извън нас. И това, което исках да кажа, когато се заинтересувах от този човек, е следното: внимавайте, не се шегувайте с тази мания, човекът с кръговете може би притежава особен вид проницателност, която не може да се изрази по друг начин освен чрез тези прояви, които са, вярно е, доказателство за объркан, но много организиран ум, ако следите мисълта ми. Мощен ум във всеки случай, вярвайте ми.