— Но в поредицата има грешки — мишката, котката не са предмети.
— Казах ви, в цялата история има много по-малко логика, отколкото има на пръв поглед и отколкото би имало, ако ставаше дума за истинска мания. Точно това е особеното. Но от гледна точка на нашия клиент смъртта преобразява живото същество във вещ, което става вярно веднага, щом престанем да влагаме чувства в безжизненото тяло. Когато капачката вече не запушва бутилката, тя се превръща в нищо, а когато тялото на приятеля престане да мърда… в какво се превръща то? Такъв някакъв въпрос разяжда мозъка на нашия човек… Направо да си го кажем — въпросът за смъртта.
Веркор-Лори направи пауза и се отпусна назад в креслото си. Погледна Адамсберг право в очите, все едно казваше: сега си наострете ушите, ще направя сензационно изявление. Адамсберг беше уверен, че нищо подобно няма да се случи.
— От ваша, полицейска гледна точка сигурно се питате дали има опасност за нечий човешки живот, нали, господин комисар? Нека ви кажа следното: явлението може да се изчерпи и да спре от само себе си, но от друга страна, на теория не виждам причина човек като този, тоест добре овладян безумец, разяждан от потребността да сподели с всички идеите си, ако сте следили мисълта ми, не виждам причина такъв човек да спре насред път. На теория, казвам.
Докато вървеше пеш към службата си, Адамсберг се отдаде на смътни размишления. Комисарят никога не размишляваше истински. Не разбираше какво точно става, когато видеше колегите си да хващат главата си с ръце и да казват: „Е, хайде да помислим“. За Адамсберг онова, което в такива случаи протичаше в мозъците им — организацията на идеите, индукцията, дедукцията, изводите — оставаше забулено в дълбока тайна. Бе установил, че то дава безспорни резултати, че след подобни сеанси хората вземаха съответните решения и им се възхищаваше, давайки си сметка, че на самия него очевидно му липсва нещо. Защото когато той се опиташе да го направи, когато седнеше и си кажеше: „Е, хайде да помислим“, в главата му не протичаше нищо. Дори като че ли тъкмо в тези моменти се докосваше до вселенския вакуум. Адамсберг никога не съзнаваше, че мисли, а когато го осъзнаеше, мисленето тутакси се преустановяваше. Поради което нямаше представа откъде идват идеите, намеренията и решенията му.
Във всеки случай му се струваше, че не е изненадан от чутото от Веркор-Лори и че винаги е знаел — човекът със сините кръгове не беше обикновен маниак. Някакво жестоко вдъхновение подхранваше безумието му, а поредицата от оградени предмети можеше да има само един завършек, само един бляскав апотеоз — смъртта на човек. Матилд Форестие би определила като нормален факта, че не е научил нищо фундаментално, след като беше в транш втори. Той обаче смяташе, че причината е във Веркор-Лори — докторът си го биваше, но не беше нещо забележително.
На другата сутрин откриха голям кръг на улица „Кюнен-Гриден“ в Трети район. В центъра му имаше само една ролка за коса.
Конти снима ролката.
Следващата нощ донесе кръг на улица „Лакретел“ и още един на „Кондамин“ в Седемнайсети район — в първия имаше стара дамска чанта, във втория — клечка за почистване на уши.
Конти снима без коментар старата чанта и клечката, но беше очевидно раздразнен. Данглар мълчеше.
През трите следващи нощи в кръговете се появиха монета от един франк, електрическа крушка, отвертка и — което малко ободри Данглар, ако може да се каже така — мъртъв гълъб с откъснато крило на улица „Жофроа Сент-Илер“.
Адамсберг невъзмутимо се усмихваше, което изнервяше инспектора. Продължаваше да изрязва от вестниците статии, в които се споменаваше човекът със сините кръгове, и да ги тика без всякакъв ред в чекмеджето си заедно със снимките, донесени от Конти. Сега всички в управлението знаеха за заниманията им и това малко безпокоеше Данглар. Но неотдавнашните пълни самопризнания на Патрис Верну бяха направили Адамсберг недосегаем поне за известно време.