— Какви бяха на цвят очите ви?
— Черни като маслини, черни като антрацит.
— А сега какви са?
— Никой не смее да ми ги опише. Черни, червени и бели, така мисля. Хората изгубват ума и дума, когато ги видят. Предполагам, че гледката е отвратителна. Вече никога не свалям очилата си.
— Аз бих ги видяла — каза Матилд, — ако наистина искате да знаете как изглеждат. Отвратителното не ме притеснява.
— Всички така разправят. А после се жалват.
— Веднъж като се гмурках, една акула ме ухапа по крака.
— Ясно, сигурно не е било много красиво.
— За кое ви е най жал, че не го виждате?
— Ама че въпроси задавате. Няма цял ден да си говорим за лъвове, акули и всякакви гадини.
— С положителност няма.
— Жал ми е за момичетата. Съвсем банално.
— След лъвицата момичетата са започнали да странят от вас.
— Ами да. Не ми казахте защо сте следили онази жена.
— Без причина. Аз следя сума ти хора. Не мога да се въздържа, по-силно е от мен.
— След акулата любовникът ви напусна ли ви?
— Напусна ме, после дойдоха други.
— Вие сте особена жена.
— Защо казвате това?
— Заради гласа ви.
— Какво чувате в гласовете?
— Хайде сега, няма да ви кажа! Какво ще ми остане, за бога? Все нещо трябва да се остави на слепите, госпожо — усмихна се мъжът.
После се изправи и се накани да си тръгва. Не беше допил чашата си.
— Чакайте — каза Матилд. — Как ви наричат?
Мъжът се поколеба, но отговори:
— Шарл Рейер.
— Благодаря. Аз се казвам Матилд.
Слепият хубавец рече, че това е доста изискано име, че през XII век в Англия е царувала кралица Матилда, след което си тръгна, като се опираше с пръст по стената. Матилд не я беше грижа за XII век. Тя се намръщи и допи чашата на слепия.
След което седмици наред, докато пътешестваше по тротоарите, не спря да търси с поглед слепия хубавец, но все не го откриваше. Даваше му около трийсет и пет години.
Бяха го назначили за комисар в Париж, в Пети район. Преди дванайсет дни. Сега вървеше пеш към новата си служба.
За щастие това беше Париж.
Единственият град в страната, който можеше да обича. Дълго време бе смятал, че мястото, където живее, му е безразлично, безразлично като храната, която яде, безразлично като мебелите, които го заобикалят, безразлично като дрехите, които носи — подарени, наследени, изровени неизвестно откъде.
Оказа се обаче, че не е толкова просто. Жан-Батист Адамсберг бе пребродил бос цялата камениста планина на окръг Бас-Пирене. Там живя и спа, а по-късно, вече като ченге, там работи по няколко убийства — убийства в каменни села, убийства по скалисти пътеки. До болка познати му бяха шумът на чакъла под краката му, планината, която ви притиска към себе си и ви заплашва като някой стар, но все още як човек. В управлението, където започна работа на двайсет и пет години, казваха за него, че е „горски“. Може би защото беше див или самотен — не знаеше точно. Не намираше това прозвище за оригинално, нито за ласкателно.
Беше попитал защо го наричат така една от младите инспекторки, пряка негова началничка, която му се щеше да целуне, но не смееше, защото бе с десет години по-възрастна от него. Тя се смути и каза: „Погледнете се в огледалото и сам ще се сетите“. Вечерта огледа — с неудоволствие, защото харесваше високите мъже с бяла кожа — дребния си, солиден силует и мургавото си лице, а на другия ден й каза:
— Застанах пред огледалото и се огледах, но не разбрах защо ме посъветвахте да го направя.
— Адамсберг — каза инспекторката уморено и леко раздразнено, — защо говорите за такива неща? Защо задавате въпроси? Работим по кражба на часовници и това е всичко, с което смятам да се занимаваме. Нямам намерение да обсъждам телосложението ви. — И добави: — Не ми плащат, за да обсъждам телосложението ви.
— Добре де — каза Жан-Батист, — не се ядосвайте.
След час чу, че пишещата машина спира и инспекторката го вика. Беше притеснена.
— Да приключим с този въпрос — отсече тя. — Да речем, че става дума за телосложение на горско дете. Това е всичко.
Той отвърна:
— Искате да кажете, че е примитивно, че е грозно?
Тя се притесни още повече.
— Не ме карайте да казвам, че сте красив, Адамсберг, но е вярно, че имате грация в излишък. Свиквайте с нея.
В гласа й се долавяше умора и нежност, сигурен беше. До ден-днешен потръпваше при този спомен, още повече че това вече не се повтори. Бе изчакал следващите й думи с разтуптяно сърце. Може пък да го целуне. Може, но не го целуна, а спря да му говори на „ти“ и не каза повече никога нищо по въпроса. Освен следното, отчаяно: