— И нямате работа в полицията, Жан-Батист. Полицията не е гора.
Тук сбърка. През следващите пет години Адамсберг разкри четири убийства по начин, който колегите му окачествиха като изумителен, тоест несправедлив и нагъл.
— Адамсберг — казваха му, — ти си най-големият канап, когото познаваме. Седиш тук, мотаеш се, витаеш из облаците, съзерцаваш стените, драскаш си някакви скици на поставена върху коленете хартийка, сякаш имаш цял живот пред себе си, и после един ден се появяваш, такъв един симпатичен, и най-небрежно заявяваш: „Не е зле да арестувате господин кюрето, той е удушил малкия, за да не се разприказва“.
Така горското дете с четирите убийства стана инспектор, после комисар, като продължаваше часове наред да си чертае скици на хартийка, поставена върху коленете на безформените панталони. Докато преди петнайсет дни не му предложиха Париж. Остави зад себе си едно бюро, върху което си бе драскал в продължение на двайсет години, без никога да се отегчи от живота.
И все пак колко му досаждаха хората понякога! Прекалено често знаеше предварително какво ще чуе. И всеки път, когато си помислеше: „Сега този тип ще каже това и това“ — се ядосваше на себе си, намираше се за отвратителен, особено когато типът наистина кажеше това и това. Тогава истински страдаше и молеше някакъв господ да го дарява понякога и с изненада, а не само със знание.
Жан-Батист Адамсберг пиеше кафе в заведението срещу новото си управление. Дали сега знаеше по-добре защо някога го намираха за горски? Да, беше му малко по-ясно, но хората употребяват думите както им дойде. Особено той самият. Във всеки случай сигурно бе едно: само Париж умееше да му осигурява минералния свят, от който бе забелязал, че се нуждае.
Париж, каменният град.
Имаше ги, разбира се, неизбежните дървета, но какво от туй, не беше длъжен да ги гледа. И градинките — трябваше само да ги заобиколи и всичко бе наред. От цялата налична растителност Адамсберг харесваше единствено рахитичните храстчета и подземните зеленчуци. Сигурно бе също, че очевидно не се бе променил кой знае колко, след като реакциите на новите му колеги силно напомняха онези от Пиренеите отпреди двайсет години — все тия дискретно смаяни погледи, все тия прошепнати зад гърба му думи, поклащания на глави, озадачено присвити устни и пръсти, разтварящи се в жест на безсилие, като зад цялата тази почти безмълвна пантомима се криеше въпросът: ама що за тип е тоя?
Адамсберг полека се усмихваше, полека се ръкуваше, полека обясняваше и слушаше, защото Адамсберг винаги всичко правеше полека. Но след единайсет дни колегите му продължаваха да се доближават до него с изражението на хора, които се питат с какъв нов вид от живата природа си имат работа и как да го подхранват, и как да му говорят, и как да го разсейват, и как да го заинтригуват. От единайсет дни управлението на Пети район тънеше в приглушено шушнене, сякаш някаква деликатна мистерия бе прекъснала обичайния живот.
Разликата с първите му дни в Пиренеите бе, че сега придобитата репутация донякъде му улесняваше нещата. Обаче не забравяха, че е дошъл от другаде. Вчера бе чул най-старият парижанин от екипа тихо да казва: „Идва от Пиренеите, нали разбираш, все едно от другия край на света“.
Вече от половин час трябваше да е в службата, но Адамсберг продължаваше да си пие кафето в заведението отсреща.
Позволяваше си да закъснява не защото днес, на четирийсет и пет години, си бе заслужил всеобщо уважение. И на двайсет години закъсняваше. Дори за раждането си беше закъснял с шестнайсет дни. Адамсберг не носеше часовник и бе неспособен да обясни защо, още повече че нямаше нищо против часовниците. Нито срещу чадърите. Нито срещу нищо всъщност. Не че искаше да прави само каквото пожелае, ами просто не съумяваше да се принуди да извърши нещо, което противостои на настроението му в момента. Никога не бе съумявал, дори когато искаше да се хареса на хубавата инспекторка. Дори заради нея. Казваха, че Адамсберг е безнадежден случай, и понякога и той мислеше така. Но невинаги.
Днес беше в настроение да пие кафе — бавно. Преди три дни бе извършено убийство в склад за платове. Бизнесът на жертвата се оказа толкова съмнителен, че трима инспектори разследваха клиентите му, сигурни, че ще открият убиеца сред тях.