„Да, забелязах“ — за малко да каже Данглар. Занесен човек, бавен човек. Но не можеше да го каже гласно, тъй като Адамсберг бе новият му началник. Освен това изпитваше към него уважение. Като всички останали и Данглар бе подочул нещичко за разследванията на Адамсберг и като всички останали приветстваше гения му в областта на разплитането на завързаните случаи — гений, който днес му изглеждаше несъвместим с човека пред него. Сега, когато го виждаше очи в очи, беше изненадан — не само от бавните му жестове и от бавния му говор. Отначало се разочарова от дребното, мършаво и яко телосложение, в което нямаше нищо впечатляващо, от общата небрежност на човека, който дори не им се бе представил в определения час и който бе завързал една вратовръзка как да е върху развлечена риза, натикана как да е в развлечен панталон. След което очарованието започна да се покачва като ниво на река при пълноводие. В началото бе гласът му. Данглар обичаше да го слуша, гласът на Адамсберг го успокояваше и почти го приспиваше. „Действа ти като милувка“ — каза по този повод Флоранс, обаче Флоранс, нали така, беше момиче, а и отговорността за думите, които подбираше, си беше само нейна. Тогава Кастро направо изрева: „Само не казвай, че е красив“. Флоранс изпадна в недоумение. „Чакай да помисля“ — отвърна тя. Флоранс искаше да помисли. Беше съвестна девойка и винаги мислеше много, преди да заговори. В този случай не бе уверена в себе си и замънка: „Не е, но има нещо общо с грацията ли, с що ли. Ще помисля“. Колегите се бяха разсмели на усърдието на Флоранс, а Данглар каза: „Тя е права, очевидно е“. Един от младите оперативни работници, Маржелон, използва случая, за да го нарече педал. Маржелон никога не беше казвал нещо интелигентно, никога. А Данглар изпитваше потребност от интелигентност не по-малко отколкото от пиене. Този път сви рамене и през ума му прелетя мисълта, че би било добре Маржелон да е прав, тъй като си имаше много неприятности с жените и смяташе, че мъжете може би не биха били толкова придирчиви. Често чуваше да казват, че мъжете са мръсници, защото, щом преспят с някоя жена, веднага я слагат на кантара, та да я сравнят с другите жени, обаче жените бяха още по-лоши, понеже направо отказваха да легнат с вас, ако не сте им точно по мярка. Така не само ви слагат на кантара, но и не спите с никоя.
Тъжно.
Не бяха лесни момичетата. А Данглар познаваше момичета, които го бяха премерили и отхвърлили. Направо му се ревеше понякога. Тъй или инак, знаеше, че сериозната Флоранс е права за Адамсберг, и се оставяше да го завладее чарът на този човек, от когото бе с две глави по-висок. Започваше полека да разбира, че обземащото ви неясно желание непременно да му разкажете нещо можеше да обясни защо толкова убийци му разкриваха престъпленията си в подробности, един вид погрешка. Ей така, просто за да си поговорят с Адамсберг.
Данглар, който, както казваха, добре владееше молива, рисуваше карикатури на колегите си. Поради което отлично познаваше лицата им. Мутрата на Кастро например не я беше пропуснал. Но предварително си знаеше, че няма да се залови с лицето на Адамсберг, защото в него сякаш бяха сбрани шейсет най-разнообразни и взаимно изключващи се лица. Носът бе прекалено голям, устата — прекалено крива, подвижна, несъмнено чувствена, очите трагично се извиваха надолу, костите на долната челюст изпъкваха, така че беше прекалено лесно да се направи карикатура на тази разнородна физиономия, очевидно сглобена във вехтошарница напук на всякаква що-годе класическа хармония. Можеше да се предположи, че когато Жан-Батист Адамсберг е бил създаван, в небесните складове е имало дефицит на суровини, та Бог е трябвало да остъргва дъната на собствените си шкафове и да слепва материали, които при други обстоятелства не би му хрумнало да използва. Затова пък, след като е осъзнал проблема, същият този Бог се е постарал, и то много, тъй че е успял да измайстори нещо наистина привлекателно. И Данглар, който не си спомняше някога да е виждал подобно лице, смяташе, че да го скицира с три драсвания на молива би било предателство, тъй като вместо да извлекат оригиналното, което се съдържаше в него, трите драсвания щяха просто да изличат светлината му.
Така че в този момент Данглар мислеше за онова, което Бог е намерил на дъното на шкафовете си.
— Слушате ме или заспивате? — попита Адамсберг. — Защото съм забелязал, че понякога приспивам хората. Съвсем истински. Може би защото говоря тихо или бавно, знам ли. Спомняте ли си? Бях стигнал дотам, където кучето падна в пропастта. Откачих манерката си от колана и ударих хлапето по главата. После тръгнах да търся кучето. Трябваха ми три часа, за да стигна до него. Беше мъртво, разбира се. Важното в тази история, Данглар, е очевидната жестокост на онова хлапе. Аз отдавна знаех, че нещо в него не е като света. Тогава разбрах, че било жестокост. При това имаше нормално лице. Ноздрите му не бяха прекалено широки. Хубавко момче беше, но отвсякъде му струеше жестокост. Друго не знам за него, не ме питайте, освен че осем години по-късно откачи един градски часовник и премаза бабичката, която минаваше отдолу. И че повечето предумишлени убийства изискват освен изживяна мъка, освен претърпени унижения, освен невроза, освен каквото искате, изискват жестокост, удоволствие от чуждото страдание, от молбите и агонията на другия, изключително удоволствие. Вярно, че това невинаги се забелязва, но някак долавяте, че нещо у този човек не е както трябва, че у него има нещо в повече, някакъв тумор. Понякога това е жестокостта. Разбирате ли какво искам да кажа? Тумор.