В един провинциален вестник бе излязла по-интелигентна статия.
Всички се забавляват, но във факта все пак има нещо странно. От повече от четири месеца нощно време в Париж някакъв мъж, така се смята, чертае със син тебешир около намерен на тротоара боклук кръг с диаметър два метра. Единствените „жертви“ на тази любопитна мания са предметите, които лицето затваря в кръгове и които винаги са в един-единствен екземпляр. Списъкът на така откритите шейсетина предмети се състои от дванайсет капачки от бирени шишета, една щайга със зеленчуци, четири кламера, две обувки, едно списание, една кожена чанта, четири запалки, носна кърпа, гълъбово краче, стъкло от очила, пет тефтерчета, една кост от агнешки котлет, един пълнител за химикалка, една обица, кучешко лайно, парче от автомобилен фар, батерия, кутия кока-кола, парче желязна тел, вълнено чиле, ключодържател, портокал, един блистер карбофос, една локва повръщано, една шапка, съдържанието на пепелник от лека кола, две книги („Метафизика на реалното“ и „Да готвиш без усилие“), автомобилен номер, счупено яйце, значка с надпис „Аз обичам Елвис“, пинсета, глава на кукла, клонче, фланелка, фотографска лента, кофичка кисело мляко с ванилия, свещ и банска шапка. Изброяване скучновато, но показателно за неочакваните съкровища, които предлагат градските тротоари на който пожелае да ги потърси. От случая се заинтересува психиатърът Рьоне Веркор-Лори. Той хвърли светлина върху това, което вече наричат „преоткрития предмет“. Така човекът със сините кръгове се превръща в обект на светски разговори в цялата столица, засенчвайки авторите на графити, които сигурно се чувстват много нещастни при такава конкуренция. Всеки се опитва да разбере какво движи човека със сините кръгове. Защото най-интересното в цялата история е, че около всеки кръг е изписана с хубав наклонен почерк на образован човек една фраза, която хвърля психолозите в недоумение: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.
Текстът бе илюстриран с неясна снимка.
Третата статия беше не толкова точна и съвсем кратка, но съобщаваше, че предишната нощ са открили на улица „Клинянкур“ голям син кръг с умряла мишка вътре и все със същия надпис: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.
Адамсберг направи гримаса. Точно това предчувстваше.
Затисна статиите с крака на настолната лампа и реши да огладнее, без да знае колко е часът. Излезе, дълго вървя по все още непознатите му улици, купи си някакво хлебче, нещо за пиене, цигари и бавно тръгна обратно за управлението. На всяка крачка усещаше в джоба на панталона си да се мачка писмото, което бе получил сутринта от Кристиан. Тя пишеше на плътна луксозна хартия, която не бе подходяща за джоб. Адамсберг не я обичаше тази хартия.
Трябвало да й съобщи новия си адрес. Нямало да й е трудно да идва често, тъй като работела в Орлеан. Но в писмото си намекваше, че си търси работа в Париж. Заради него. Адамсберг поклати глава. Ще мисли за това по-нататък. Откакто я познаваше, може би от шест месеца, все си казваше, че ще мисли за нея по-нататък. Не беше глупаво момиче, дори бе умничка, но не особено оригинална. Жалко наистина, но нямаше нищо страшно, недостатъкът бе дребен, пък и не биваше да се иска невъзможното. Защото невъзможното, блестящото, непредвидимото, нежната кожа, вечното колебание между сериозност и лекомислие вече ги беше срещал, преди осем години, с Камий и идиотската й маймунка Ричард III, която тя водеше да пикае по улиците и казваше на минувачите, когато й правеха забележка: „Ричард III трябва да пикае навънка“.
Често се случваше маймунката, която миришеше на портокали, въпреки че не ги ядеше, да се настани върху тях и да се прави, че ги пощи съсредоточено и много усърдно. Камий, той и Ричард III на лов за невидима плячка по ръцете му. Но тя избяга, малката му любима. А той, ченгето, така и не успя да я пипне, макар че я търси цяла година, една толкова дълга година, че сестра му накрая рече: „Нямаш право, остави я на мира“. „Малката ми любима“, повтори си Адамсберг. „Искаш да я видиш ли?“ — бе попитала сестра му. Само най-малката от петте му сестри се осмеляваше да говори за малката му любима. А той се бе усмихнал. „От цялото си сърце, поне за един час, преди да умра.“
Адриен Данглар го чакаше в кабинета му с пластмасова чаша в ръка с бяло вино вътре и смесени чувства на лицето.