— Липсват ботушите на младия Верну, господин комисар. Ниски ботуши със закопчалки.
Адамсберг не каза нищо. Опитваше се да прояви уважение към недоволството на Данглар.
— Не съм искал да ви назидавам сутринта — каза му той. — Какво да направя, след като убиецът е Верну? Открихте ли ботушите?
Данглар остави на масата пластмасова торбичка.
— Ето ги — въздъхна той. — В лабораторията вече работят, но и така си личи, че по подметките има глина от онзи обект. Толкова е лепкава, че дори водата в канала не е могла да я отмие. Хубави ботуши. Жалко.
— В канала бяха, така ли?
— Да. На двайсет и пет метра от решетката на канала пред дома му.
— Бързо действате, Данглар.
Замълчаха. Адамсберг си хапеше устните. Беше извадил цигара и останка от молив от дъното на джоба си и пишеше върху хартийка на коленете си. Мислеше си: „Сега този тип ще ми дръпне някоя реч, защото е обиден и шокиран. Не биваше да му разказвам историята за лигавото куче, не биваше да му казвам, че от Патрис Верну струи жестокост като от хлапето от планината“.
Обаче не. Адамсберг погледна колегата си. Дългото меко тяло на седналия Данглар, приело формата на разтапяща се бутилка, излъчваше миролюбие. Пъхнал големите си ръце в джобовете на елегантния си костюм, поставил чашата си на пода, той гледаше в празното, но дори така Адамсберг виждаше, че е непоносимо интелигентен. Данглар каза:
— Поздравявам ви, господин комисар.
После се изправи точно както преди, като най-напред прегъна горната част на тялото си, след това надигна задните си части и накрая напусна стола окончателно.
— Трябва да ви кажа — додаде той, полуобърнат с гръб към комисаря, — че след четири следобед не струвам много, редно е да го знаете. Когато искате нещо от мен, казвайте ми го сутрин. А за преследване, стрелба и прочее няма смисъл, ръцете ми треперят и коленете ми се подгъват. Иначе с краката и с главата ми можете да си служите. Мисля, че главата ми горе-долу си я бива, въпреки че е много различна от вашата. Един мил колега веднъж ми каза, че ако все още съм инспектор с това бяло вино, дето го поглъщам, то е благодарение на еднооката снизходителност на началниците ми, както и заради подвига да имам два пъти по двама близнаци, което прави четири деца, ако ги преброите, които отглеждам сам, понеже жена ми замина с любовника си да изучава статуите на Великденските острови. Аз, когато бях още новороден, тоест когато бях на двайсет и пет години, исках да напиша „Спомени от отвъдното“ най-малко. По Шатобриан се равнявах. Няма да ви учудя, ако ви кажа, че нещата протекоха другояче. Хубаво. Взимам си ботушите, отивам да видя Патрис Верну и приятелката му, чакат ме оттатък.
— Аз ви харесвам, Данглар — каза Адамсберг, продължавайки да си драска.
— Мисля, че знам — отвърна Данглар и вдигна чашата си.
— Кажете на фотографа да се освободи за утре и го придружете. Искам снимка и точно описание на синия кръг, който вероятно ще бъде начертан нощес някъде в Париж.
— Синия кръг ли? Говорите за оная история с тебеширените кръгове около бирени капачки? „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“
— Точно за това говоря, Данглар. Точно за това.
— Но това е глупаво… Какво…
Адамсберг нетърпеливо поклати глава.
— Знам, Данглар, знам. Но го направете. Моля ви. И засега не казвайте на никого.
После Адамсберг довърши скицата, която нахвърляше върху коленете си. Чуваше гласове в съседния кабинет. Приятелката на Верну започваше да говори. Тя не беше замесена в убийството на стария търговец, това бе очевидно. Единствената й грешка, но пък с последствия, бе, че достатъчно обичаше Верну или че бе достатъчно послушна, за да го покрие с лъжата си. Най-лошото за нея нямаше да е в съда, най-лошото беше сега, в този момент, когато откриваше жестокостта на любовника си.
Какво толкова бе погълнал на обяд, та сега така го болеше коремът? Изключено да си спомни. Вдигна телефона си, за да си уреди среща с психиатъра Рьоне Веркор-Лори. Утре в единайсет часа, предложи секретарката. Каза името си, Жан-Батист Адамсберг, и това му отвори вратите. Още не беше свикнал с тази форма на известност. Макар вече от доста време да й се радваше. Адамсберг имаше усещането, че няма нищо общо с публичния си образ, и това някак го раздвояваше. Но тъй като още като дете често се чувстваше като двама души, от една страна, Жан-Батист и, от друга — Адамсберг, който наблюдаваше Жан-Батист, ходеше по петите му и му се подиграваше, сега ставаха трима: Жан-Батист, Адамсберг и публичната личност Жан-Батист Адамсберг. Светата, разкъсвана от съмнения, троица. Стана, за да отиде да изпие едно кафе в съседното помещение, където имаше кафемашина, често с Маржелон отпред. Но в този момент там бяха почти всички, заедно с една жена, която вдигаше голяма шумотевица и на която Кастро търпеливо повтаряше: „Трябва да си вървите, госпожо“.