Искайки да каже нещо, Иван Иванич се изкашля, но най-напред запали лулата си, погледна луната и чак тогава бавно изрече:
— Да. Мислещи, порядъчни, четат Шчедрин и Тургенев и разните там Боклевци и прочие, а ето на, подчинили се, търпели… Там е работата я.
— Беликов живееше в същата къща, в която живеех и аз — продължи Буркин, — на същия етаж, врата срещу врата, виждахме се често и аз познавах домашния му живот. И у дома му беше същата история: халат, нощна шапчица, капаци на прозорците, резета, цял куп най-различни забрани, ограничения и — ах, да не вземе да се случи нещо! Да се яде постно, е вредно, а блажно — не бива, тъй като току-виж казали, че Беликов не спазва постите, и ядеше бяла риба, пържена с краве масло — храна, която не беше постна, но за която не можеше да се каже и че е блажна. Женска прислуга не държеше от страх да не помислят нещо лошо за него, а имаше един готвач — Афанасий, шестдесетгодишен старец, слабоумен и пияница, който навремето е бил ординарец и горе-долу умееше да готви. Този Афанасий обикновено стоеше, скръстил ръце, до вратата и винаги мърмореше едно и също с дълбока въздишка:
„Много се навъдиха напоследък тия“.
Спалнята на Беликов беше мъничка като кутийка, над кревата му имаше завеса. Като лягаше да спи, той се завиваше през глава; горещо, задушно, в затворените кепенци се блъска вятърът, в печката нещо бучи; от кухнята се чуват въздишки, зловещи въздишки…
Но му е страшно под одеялото. Бои се — да не вземе пък да се случи нещо, да не вземе да го заколи Афанасий, да не вземат да се вмъкнат крадци, и после цяла нощ сънува тревожни сънища, а на сутринта, когато тръгвахме към гимназията, беше унил и блед и личеше, че многолюдната гимназия, в която отиваше, му беше страшна, противна на цялото му същество и че на този саможив по природа човек му беше тежко и да върви с мене.
„Много шум вдигат учениците в клас — казваше той, сякаш се мъчеше да намери обяснение за тягостното си настроение. — Това на нищо не прилича“.
И можете ли да си представите, този учител по гръцки език, този човек в калъф насмалко не се ожени.
Иван Иванич рязко се извърна към плевнята и каза:
— Ами, шегувате се!
— Да, насмалко не се ожени, колкото и да е странно. Назначиха ни нов учител по история и география, някой си Коваленко, Михаил Савич, украинец. Той не дойде сам, а със сестра си Варенка. Той — млад, висок, мургав, с грамадни ръце и по лицето му личи, че говори басово, и наистина гласът му излизаше като от бъчва: бу-бу-бу… Тя не беше първа младост, около трийсетте, но и тя висока, стройна, с черни вежди и червени бузи — с една дума, не момиче, а бонбон, и такава една отворена, шумна, все пее малоруски романси и се кикоти. От най-малкото нещо се залива със звънък смях: ха-ха-ха! Помня, първото по-сериозно запознанство с Коваленко и сестра му стана на именния ден на директора. Сред строгите, сковани и скучни педагози, които и на имен ден ходят по задължение, изведнъж виждаме една нова Афродита да се възражда от пяната: кипри се, смее се високо, пее, танцува… Тя изпя с чувство „Веят ветри“, след това — още един романс, и още един и очарова всички, всички, дори Беликов. Той седна до нея и със сладка усмивка й каза:
„Със своята нежност и приятна звучност малоруският език напомня старогръцкия“.
Това я поласка и тя развълнувано и убедително започна да му разказва, че в Гадячска околия имали чифлик, в чифлика живеела маминка и такива круши, такива дини, такива кабаки1 имало там! Украинците казват на тиквата кабак, а на кръчмата — шинка, и варят борш с червени и сини доматчета, „ама такъв вкусен, страшна работа“!