Ние слушахме, слушахме и изведнъж всички ни озари една и съща мисъл.
„Не ще е зле да ги оженим“ — тихо ми каза директоршата.
И всички, кой знае защо, си спомнихме, че нашият Беликов не е женен, и на всички ни беше чудно, че досега някак си не бяхме забелязвали, съвсем бяхме изпуснали тази важна подробност в неговия живот. Как изобщо се отнася той към жената, как решава за себе си този насъщен въпрос? По-рано това никак не ни интересуваше; може би не сме допускали дори мисълта, че човек, който по всяко време ходи с галоши и спи под завеса, може да люби.
„Той отдавна е прехвърлил четиридесетте, а тя е на тридесет години… — поясни мисълта си директоршата. — Струва ми се, би се оженила за него“.
Какво ли не вършим в провинцията от скука, колко ненужни, колко глупави неща! И то е, защото съвсем не вършим това, което е нужно. Ето защо току-така изведнъж решихме да женим този Беликов, когото не можехме дори да си представим женен! Директоршата, инспекторшата и всички гимназиални дами се оживиха, дори се разхубавиха, сякаш изведнъж видяха цел в живота си. Вземе директоршата ложа в театъра, гледаш — в ложата й седи Варенка с такова едно ветрило, сияеща, щастлива, а до нея Беликов, мъничък, свит, сякаш са го измъкнали от къщи с ченгел. Аз давам вечеринка — дамите настояват непременно да поканя Беликов и Варенка. С една дума, машината се завъртя. Оказа се, че Варенка нямала нищо против да се задоми. Животът с брат й не беше много весел — по цял ден спорове и кавги. Ето ви една сцена: върви Коваленко по улицата, висок, цяла върлина, як, с бродирана риза, изпод фуражката се подава перчем; в едната си ръка държи пакет книги, в другата — дебел чепат бастун. След него върви сестра му, също с книги в ръце.
„Ама ти не си чел това, Михайлик! — препира се високо тя. — Казвам ти, кълна ти се, че не си чел това, не си!“
„Аз пък ти казвам, че съм го чел!“ — вика Коваленко и тоягата му гърми по тротоара.
„Ах, Боже мой, Минчик! Ама защо се сърдиш, нали разговорът ни е принципен!“
„Аз пък ти казвам, че съм го чел!“ — вика още по-силно Коваленко.
Вкъщи дойде ли някой — пак спорове. Този живот вероятно й беше омръзнал, искаше й се да си има свое гнездо, пък и възрастта трябваше да се вземе под внимание; вече няма закога да подбираш, ще се омъжиш за когото и да е, та било и за учител по гръцки език. То и за повечето наши госпожици може да се каже, че са готови да се омъжат за когото и да било, само и само да се омъжат. Както и да е. Варенка започна да проявява явна благосклонност към нашия Беликов.
А Беликов? Той и в дома на Коваленко ходеше тъй, както и у другите. Отиде у тях, седне и мълчи. Той мълчи, а Варенка му пее „Веят ветри“ или го гледа замислено с тъмните си очи, или изведнъж ще се закикоти.
„Ха-ха-ха!“
В любовните работи, а особено в женитбата, внушението играе голяма роля. Всички — и колеги, и дами — почнахме да уверяваме Беликов, че трябва да се ожени, че в тоя живот нищо друго не му остава, освен да се ожени; всички го поздравявахме, с важен израз на лицето му говорехме разни щуротии, от рода на това например, че бракът е сериозна крачка; освен това Варенка беше хубавичка, интересна, беше дъщеря на статски съветник2, имаше си чифлик, а главното — беше първата жена, която се отнесе към него ласкаво и сърдечно; главата му се завъртя и той реши, че наистина трябва да се ожени.
— Тъкмо случай да му се смъкнат галошите и чадърът — каза Иван Иванич.
— Представете си, това се оказа невъзможно. Той сложи на масата си портрета на Варенка, постоянно идваше у дома и ми говореше за нея, за семейния живот, за това, че бракът е сериозна крачка, често ходеше у дома на Коваленко, но ни най-малко не променяше начина си на живот. Дори, напротив, решението му да се ожени му подейства някак болезнено, той отслабна, посърна и сякаш се сви още по-дълбоко в своя калъф.
„Варвара Савишина ми харесва — казваше ми той със своята слаба крива усмивчица — и аз зная, всеки човек трябва да се ожени, но… всичко това, знаете, стана някак си неочаквано… Трябва да се обмисли“.
„Какво има да му мислите? — казвам му. — Женете се, и толкоз“.
„Не, женитбата е сериозна крачка, трябва в началото да се премислят предстоящите задължения, отговорността… че да не вземе после да се случи нещо. Така ме безпокои това, че сега по цели нощи не мога да спя. И да си призная, страхувам се: и тя, и брат й имат един особен начин на мислене, разсъждават някак, знаете, странно и характерът й е твърде енергичен. Ще се ожениш, а после току-виж си се заплел в някаква история“.