И за голяма досада на директоршата и на всички наши дами той не правеше предложение, все отлагаше; все премисляше предстоящите си задължения и отговорността, а междувременно почти всеки ден излизаше на разходка с Варенка, смяташе може би, че положението му го изисква, и идваше у дома да си говорим за семейния живот. И по всяка вероятност в края на краищата той щеше да направи предложение и щеше да се сключи един от онези ненужни, глупави бракове, каквито у нас от скука и безделие се сключват с хиляди, ако неочаквано не бе избухнал един kolossalischer Skandal! Трябва да кажа, че братът на Варенка, Коваленко, намрази Беликов още от първия ден на запознанството им и просто не можеше да го понася.
„Не мога да разбера — казваше ни той, като вдигаше рамене, — не мога да разбера как понасяте тоя доносник, тази мръсна муцуна. Ех, господа, как изобщо можете да живеете тук? Тая ваша атмосфера е задушна, отровна. Какви педагози, учители сте вие? Вие сте просто чиновници, вашето училище не е храм на науката, а полицейско управление, където мирише на вкиснато като в някоя стражарска будка. Не, братлета, ще поживея аз още малко с вас и ще си вървя в чифлика — ще си ловя раци и ще уча украинчетата; ще си вървя, а вие си останете тука с вашия юда — да пукне дано!“
Или почваше да се смее високо, да се смее до сълзи ту с дебел бас, ту с тъничък писклив фалцет и разперил ръце, ме питаше:
„Какво току идва у дома? Какво иска? Седи и гледа“.
Той дори измисли прякор на Беликов — „мръсен паяк“. И, естествено, ние избягвахме да говорим пред него за това, че сестра му Варенка се кани да се омъжва за „мръсния паяк“. И когато веднъж директоршата му подхвърли, че не е лошо да нареди сестра си за такъв солиден и уважаван от всички човек, като Беликов, той се намуси и измърмори:
„Това не е моя работа. Ако иска, да се омъжи и за усойница, аз не обичам да се бъркам в чужди работи“.
А сега слушайте какво стана по-нататък. Някакъв хубостник взел и нарисувал следната карикатура: върви Беликов с галошите си, със запретнати крачоли и с разтворен чадър, а под ръка с него — Варенка и отдолу надпис: „Влюбеният антропос“. Изражението, знаете, доловено идеално. Изглежда, художникът не бе жалил труд, тъй като всички учители от мъжката и девическата гимназия, учителите от семинарията и чиновниците, всички получиха по един екземпляр. Получи и Беликов. Карикатурата му подейства извънредно тежко.
Излизаме заедно от къщи, беше тъкмо на първи май, и всички, учители и гимназисти, се бяхме уговорили да се съберем пред гимназията и след това заедно да отидем пеша извън града, в гората — излизаме ние, а той — жълт-зелен, по-мрачен от облак.
„Какви лоши, зли хора има!“ — каза и устните му затрепериха.
Дори ми дожаля за него. Вървим и изведнъж, представяте ли си, Коваленко се носи на един велосипед, а подире му — Варенка, и тя на велосипед — зачервена, запъхтяна, но весела, радостна.
„Ние — вика тя — ще избързаме! Такова хубаво време, ама такова хубаво, страшна работа!“
И изчезнаха. Моят Беликов от зелен стана бял и сякаш се вцепени. Спря се и ме гледа…
„Прощавайте, това пък какво беше? — пита той. — Или може би ме мами зрението? Нима прилича на един преподавател в гимназията и на една жена да карат велосипед?“
„Какво неприлично има тук? — казвам аз. — Да карат колкото си искат“.
„Но как е възможно това? — извика той, учудвайки се на моето спокойствие. — Какво говорите?“
Беше толкова поразен, че не пожела да върви по-нататък, а се върна вкъщи.
На другия ден през всичкото време нервно потриваше ръце и потреперваше, а по лицето му личеше, че не му е добре. Не взе и часовете си, което се случваше с него за първи път. И не обядва. А привечер се облече по-топло, макар че вън беше истинско лято, и се затътри към Коваленко. Варвара не била у дома, заварил само брат й.
„Седнете, моля“ — казал Коваленко студено и смръщил вежди; бил сънен, тъкмо си почивал подир обед и нямал никакво настроение.
Беликов поседял пет-десет минути мълчаливо и започнал:
„Дойдох при вас да облекча душата си. Много, много ми е тежко. Някакъв клеветник нарисувал в смешен вид мене и още една личност, близка и на двама ни. Смятам за свой дълг да ви уверя, че аз нямам нищо общо с това… Не съм давал никакъв повод за такава подигравка — напротив, винаги съм се държал като напълно порядъчен човек“.
Коваленко седял нацупен и мълчал. Беликов почакал малко и след това продължил с тих и скръбен глас:
„И още нещо имам да ви кажа. Аз служа отдавна, а вие едва започвате службата си и затова смятам за свой дълг като по-стар ваш колега да ви предупредя. Вие карате велосипед, а това развлечение е съвсем неприлично за един възпитател на младежта“.