„Че защо?“ — попитал басово Коваленко.
„Нима са нужни обяснения, Михаил Савич, нима не ви е ясно? Ако учителят почне да кара велосипед, какво остава за учениците? Остава им да почнат да ходят на главите си. И щом като няма окръжно, значи не може. Вчера аз се ужасих! А като видях и сестра ви, просто ми причерня пред очите. Жена или девойка на велосипед — това е ужасно!“
„Какво всъщност искате?“
„Искам едно — да ви предпазя, Михаил Савич. Вие сте млад човек, пред вас е бъдещето, трябва да се държите много, много предпазливо, а вие така манкирате, ох, как манкирате! Вие ходите облечен с бродирана риза, постоянно сте на улицата с някакви книги в ръце, а сега — на велосипед. Най-напред директорът ще научи, че вие и сестра ви карате велосипед, след това ще стигне и до ушите на училищния настоятел… И после?“
„Това, че аз и сестра ми караме велосипед, не засяга никого! — казал Коваленко и станал моравочервен. — А този, който се опита да се меси в моите домашни и семейни работи, ще го пратя по дяволите“.
Беликов пребледнял и станал.
„Щом ми говорите с такъв тон, аз не мога да продължавам — казал той. — И ви моля в мое присъствие никога да не се изразявате по такъв начин за началниците. Вие сте длъжен да се отнасяте с уважение към властта“.
„Че да не съм казал нещо лошо за властта? — запитал Коваленко, като го изгледал със злоба. — Моля ви, оставете ме на мира. Аз съм честен човек и с такъв господин, като вас, не желая да разговарям. Не обичам доносниците“.
Беликов нервно се засуетил и бързешката започнал да се облича, а на лицето му бил изписан ужас. За първи път в живота си чувал такива грубости.
„Можете да говорите каквото си искате — казал той, като излязъл от антрето вън на стълбището. — Но аз трябва да ви предупредя: може би някой е чул нашия разговор и за да не го изтълкуват превратно и да не се случи нещо, аз съм длъжен да доложа на господин директора съдържанието на разговора ни… в общи черти. Аз съм длъжен да го направя“.
„Да доложиш? Върви, докладвай!“
Коваленко го уловил отзад за яката и го блъснал и Беликов полетял надолу по стълбата, трополейки с галошите си. Стълбището беше високо, стръмно, но той благополучно стигнал до долу, станал и попипал носа си: цели ли са очилата му? Но тъкмо когато се търкалял по стълбището, пристигнала Варенка с още две други дами; стояли долу и гледали — и за Беликов това било най-ужасното. По-добре да си бил строшил врата и двата крака, вместо да станел за посмешище: ще се разчуе из целия град, ще стигне до ушите на директора, на настоятеля — ах, ще вземе да му се случи нещо! — ще нарисуват нова карикатура и всичко ще свърши с това, че ще го накарат да си подаде оставката…
Когато станал, Варенка го познала и гледайки комичната му физиономия, измачканото му пардесю, галошите, без да разбира какво е станало — предполагайки, че случайно е паднал, не се сдържала и смехът й разтърсил цялата къща:
— Ха-ха-ха!
И с този еклив, звучен смях завършило всичко: и сватлъкът, и земното съществуване на Беликов. Той вече не чувал какво му говорела Варенка, нищо не виждал. Като се върнал вкъщи, преди всичко махнал портрета й от масата, а след това легнал и вече не станал.
След два-три дни дойде у дома Афанасий и ме попита да повика ли лекар, тъй като с господаря му ставало нещо. Отидох у Беликов. Той лежеше зад завесата, покрит с одеяло, и мълчеше; попиташ го нещо, а той само „да“ или „не“ — повече нито звук. Той лежи, а наоколо снове Афанасий, мрачен, намусен и дълбоко въздиша; а от него смърди на водка като от бъчва.
След един месец Беликов умря. Погребахме го всички, тоест двете гимназии и семинарията. Сега, когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъф, откъдето вече никога няма да излезе. Да, той постигна своя идеал! И сякаш в негова чест на погребението времето беше мрачно, дъждовно и всички носехме галоши и чадъри. Варенка също беше на погребението и когато спускаха ковчега в гроба, изплака. Забелязал съм, че украинките или плачат, или се смеят — средно настроение у тях няма.
Да си призная, да погребваш такива като Беликов, е голямо удоволствие. На връщане от гробищата физиономиите на всички бяха скромни, постни; никой не искаше да изрази това чувство на удоволствие, подобно на чувството, което изпитвахме едно време като деца, когато възрастните излизаха от къщи и ние тичахме час-два из градината и се наслаждавахме на пълна свобода. Ах, свободата, свободата! Дори намекът, дори слабата надежда, че е възможна, дава криле на душата, нали?