Върнахме се от гробищата в добро настроение. Но измина една седмица и животът си тръгна както преди, все тъй суров, уморителен, безсмислен, живот, незабранен с окръжно, но не и разрешен напълно; по-добро не стана. Наистина погребахме Беликов, но колко още такива хора в калъф останаха, колко още има да се родят!
— Та там е работата я — каза Иван Иванич и запуши лулата си.
— Колко още има да се родят! — каза Буркин.
Гимназиалният учител излезе от плевнята. Той беше среден на ръст, пълен, съвсем плешив, с черна брада почти до пояса; с него излязоха и двете кучета.
— Ама пък една луна е! — каза той, като погледна нагоре.
Беше вече полунощ. Вдясно се виждаше цялото село, дългата улица се беше проснала надалеч, може би на цели пет версти. Всичко беше потънало в тих дълбок сън; никакво движение, никакъв звук, просто не ти се вярва, че в природата може да бъде тъй тихо. Когато в лунна нощ гледаш широка селска улица с нейните къщи, купи сено, заспали върби, на душата ти става спокойно; и в този свой покой, скрита в нощните сенки от труда, грижите и мъките, тя е кротка и прекрасна и ти се струва, че и звездите я гледат ласкаво и с умиление и че на земята вече няма зло, а всичко е благополучно. Наляво от края на селото започваше полето; то се простираше надалеч, чак до хоризонта, и на цялата шир на това обляно от лунната светлина поле също така нямаше никакво движение, никакъв звук.
— Та там е работата я — повтори Иван Иванич. — А нима това, че ние живеем в града в задуха, в теснотия, пишем ненужни книжа и играем винт — нима това не е калъф? А това, че прекарваме целия си живот между безделници, интриганти, между глупави и празни жени, говорим и слушаме различни щуротии — това не е ли калъф? На, ако искате, ще ви разкажа една много поучителна история.
— Не, време е вече да спим — каза Буркин. — До утре.
Двамата влязоха в плевнята и легнаха на сеното. Бяха се вече завили и задрямваха, когато изведнъж се дочуха леки стъпки: туп-туп… Някой ходеше около плевнята, повърви малко и спре, а след минута пак: туп-туп… Кучетата заръмжаха.
— Мавра обикаля — каза Буркин.
Стъпките утихнаха.
— Да виждаш и да слушаш как лъжат — заговори Иван Иванич, като се обръщаше на другата страна, — и да те наричат глупак за това, че търпиш тази лъжа; да понасяш обиди и унижения, да не смееш открито да заявиш, че си на страната на честните, свободните хора, и самият ти да лъжеш, да се усмихваш и всичко това за парче хляб или за топло местенце, за някаква службица, която пет пари не струва — не, така повече не може да се живее!
— Е, това е вече съвсем друг въпрос, Иван Иванич — каза учителят. — Хайде да спим.
И след десет минути Буркин вече спеше. А Иван Иванич продължаваше да се върти, ту на една, ту на друга страна, да въздиша тежко и най-после стана, пак излезе навън, седна пред вратата и запали лулата си.
1898