Павел Огнин седна и поръча вино.
Сложиха на масата му бяла порцеланова кана.
Той пи, докато залата потъна в тишина. Тогава разбра, че всички наоколо си бяха отишли. Ужасът от самотата го сграбчи отново и го издигна сред многоетажните светлини на нощния дом.
Разтвориха му една врата и го въведоха в малка стаичка.
Казаха му:
— Лека нощ!
Той се съблече и изпъна тялото си върху желязно легло.
По корнизите на прозорците се ронеше приспивен дъжд.
В стаеното безмълвие изхърка часовник и от невидимите му колела падна камбанен звън.
Стените, подът и таванът на стаята блеснаха претопени в стъклени предгради, зад които се откриха стотици легла.
Над главата си, надолу, отстрани, Павел Огнин виждаше спокойно легнали хора с тънка усмивка на устните.
Заспиващият човек си спомни една забравена дума: БОЛНИЦА.
И пред полуотворените му клепачи изпъкна лице с посивели мустаци и триъгълна гробарска шапка.
Над покривите се люлее мъгла. Есенното утро се ражда с едно огромно червено слънце върху ниско сведеното небе.
Павел Огнин влиза в глухата уличка и се скрива зад дворната ограда на ъгъла.
Посреща го разтворената врата на рухнала в бръшлян къща.
Той минава коридора и отива в стаята си. Навежда се и взема захвърлената на земята книга.
Някой се киска над главата му.
Той вдига очи и горчива радост застива върху лицето му.
Един папагал с пожълтели зелени пера, увехнали сякаш от самата есен, кълве железните пръчки на клетката си и повтаря заучения от него смях.