Борис Виан
Човекът вълк
I
Живееше в гората „Измамен покой“, долу на пикардийския бряг, един много хубав възрастен вълк с черна козина и с големи червени очи. Казваше се Дени и любимото му развлечение беше да гледа как колите, идващи от Вил д’Авре, дават пълна газ, за да изкачат зеления от светлина склон, където краткотрайният дъжд посребряваше понякога маслинените отблясъци на големите дървета. Обичаше също да се скита през летните вечери по сечищата, за да изненадва влюбените, които се бореха трескаво със сложните ластични гарнитури, отрупали за съжаление основната част от бельото в наши дни. Той философски наблюдаваше усилията им, понякога увенчавани с успех, и целомъдрено се отдалечаваше, поклащайки глава, когато видеше как някоя жертва се съгласява да бъде изнасилена. Потомък на стар род цивилизовани вълци, Дени се хранеше с трева и сини зюмбюли, през есента обогатяваше менюто си с няколко подбрани гъби, а през зимата, съвсем противно на волята си — с мляко в бутилки, задигнати от големия жълт камион на фирмата, той изпитваше ужас от млякото заради животинския му вкус и от ноември до февруари проклинаше немилостивия сезон, който го принуждаваше да разваля стомаха си.
Дени живееше в разбирателство със съседите си, защото поради дискретността му те не знаеха, че съществува. Подслоняваше се в малка пещера, издълбана преди много години от някакъв отчаян златотърсач, който, след като през целия си живот нямал късмет и се уверил, че никога няма да намери „Кошницата с портокали“ (това е от Луи Буснар1), в края на живота си решил да извършва своите неплодотворни и маниакални разкопки в умерен климат. Дени си беше обзавел уютно убежище и с течение на годините го беше украсил с тасове от колела, гайки и части от автомобили, събирани по пътя, където често ставаха катастрофи. Увлечен по механиката, той обичаше да съзерцава трофеите си и мечтаеше за ателието, което сигурно щеше да си направи някой ден. Един капак от куфар, поставен върху четири лоста от лека сплав, му служеше за маса, леглото беше направено от кожените седалки на стар „Амилкар“, целунал пътьом един голям як чинар, а две гуми служеха за луксозни рамки на портретите на прескъпите му родители, всичко това беше изискано съчетано с по-обикновени неща, събирани някога от златотърсача.
През една хубава августовска вечер Дени ситнеше по пътя на своята ежедневна разходка за храносмилане. Пълнолунието превръщаше листата в дантели от сенки, а очите на Дени придобиваха под ясната светлина меките рубинени отблясъци на арбоазко вино. Той се приближаваше до дъба, обикновено крайна точка на разходката му, когато съдбата изпречи на пътя му Сиамският маг, чието истинско име беше Етиен Пампл, и малката Лизет Кашу, чернооката сервитьорка от ресторанта „Гроней“, привлечена в „Измамен покой“ от мага под лъжлив претекст. Лизет се бе пременила с чисто новия си корсет, марка „Натрапчивост“, и именно на този детайл, чието разрушаване беше коствало на Сиамския маг шест часа усилия, Дени дължеше въпросната доста късна среща.
За нещастие обстоятелствата се оказаха твърде неблагоприятни за Дени. Беше точно полунощ, нервите на Сиамския маг бяха изопнати до скъсване, а наоколо растяха в изобилие магарешки уши, вълчи крак и бял заек, които от известно време са задължителни спътници при явленията на ликантропията2 или по-скоро на антрополицията3, какъвто е нашият случай. Побеснял от появата, при това дискретна, на Дени, който вече се отдалечаваше, мънкайки някакво извинение, Сиамският маг, отчаян от Лизет и натрупаната енергия, която трябваше да изразходи по един или друг начин, се хвърли върху невинния звяр и го захапа жестоко за плешката. Дени изскимтя уплашено и побягна в галоп. Когато се прибра, някаква странна умора го повали и той заспа тежък сън, прекъсван от неспокойни бълнувания.
Лека-полека забрави случката и дните отново се заточиха, еднакви и различни. Настъпваше есента и с нея септемврийските приливи, под чието странно въздействие листата на дърветата почервеняват. Дени се тъпчеше с лютиви млечници и манатарки, излапваше по някой лишей, почти невидим върху дървесната кора, и бягаше от несмилаемия волски език като от чума. Сега горите вечер се опразваха бързо от посетители и Дени си лягаше по-рано. Но това сякаш не го отморяваше и в края на изпълнените с кошмари нощи той се събуждаше с лепкава муцуна и изтръпнали крайници. Дори изгуби страстта си по механиката и понякога пладнето го заварваше да спи, стиснал здраво с вцепенена лапа парцала, с който трябваше да излъска някое зеленясало парче месинг. Почивката му ставаше все по-неспокойна и той се учудваше, че не може да открие причината за това.
1
1847–1910 г. Френски писател, автор на приключенски романи, някои от които за златотърсачи. — Б.пр.
2
Суеверие или психоза, според които човек се превръща във вълк — особено разпространено като масова лудост през Средновековието. — Б.пр.