В нощта на пълнолунието се събуди внезапно, зъзнещ от треска, обзет от силен студ. Разтърка очи, изненада се от странното усещане, което изпитваше, и потърси светлина. Побърза да включи великолепния фар, наследен преди няколко месеца от един полудял „Мерцедес“, и ослепителният лъч на приспособлението озари ъглите на пещерата. Пристъпи, залитайки, към автомобилното огледало, закрепено над тоалетната масичка. С учудване установи, че стои прав на задните си лапи, но още повече се изненада, когато погледът му падна върху лицето — в малкото кръгло огледало пред себе си съзря някаква странна белезникава физиономия без козина, върху която единствено двете красиви рубинени очи напомняха предишния му вид. Нададе нечленоразделен вик, погледна тялото си и разбра причината за ледения студ, който го обгръщаше от всички страни. Пищната му черна козина беше изчезнала и пред очите му се бе изправило неугледното тяло на един от онези хора, на чиято любовна непохватност обикновено се присмиваше.
Трябваше да свърши най-спешното. Дени се хвърли стремглаво към куфара, натъпкан с разни износени дрехи, събирани наслуки след катастрофите. Избра инстинктивно един костюм на сиви и бели райета с представителен вид, към който прибави подходяща едноцветна риза с кафеникаво-розов оттенък и вратовръзка в цвят бордо. Щом облече тези дрехи, изненадан, че запазва равновесие, без сам да знае как, той се почувствува по-добре, зъбите му престанаха да тракат. Тогава изуменият му поглед попадна на малката купчинка черна козина, разпиляна около леглото, и той заплака за своята изчезнала външност.
С голямо усилие на волята все пак се овладя и се опита да сложи ред в мислите си. Четенето го беше научило на много неща и работата изглеждаше ясна: Сиамският маг беше човек вълк и ухапан от него, Дени съответно се бе превърнал в човек.
Отначало го обхвана голям ужас при мисълта, че ще трябва да живее в един непознат свят. Човек сред хората — на какви ли не опасности щеше да бъде изложен! В паметта му изникнаха безплодните борби, които водеха денонощно шофьорите от пикардийския бряг, и той вече предвкусваше съвсем символично жестокостта на съществованието, на което, ще не ще, трябваше да се подчини. После размисли. Преобразяването му, ако книгите не лъжеха, по всяка вероятност щеше да бъде краткотрайно. Защо тогава да не се възползува от него и да не поизучи градовете? Тук трябва да признаем, че някои сцени, видени в гората, изникнаха в съзнанието на вълка, без да предизвикат у него предишните реакции, и за своя изненада той облиза устните си, което му позволи да установи, че въпреки всичко, езикът му си е останал остър, както преди. Отиде до огледалото, погледна се по-отблизо. Чертите му не бяха чак толкова грозни, колкото се опасяваше. Отвори уста и установи, че небцето му е запазило красивия си черен цвят и че пак може да мърда ушите си, само малко по-дълги и по-космати. Но лицето, което съзерцаваше в малкото сферично огледало, лице с удължен овал, матов тен и бели зъби, навярно щеше да му отреди почтено място сред онези, които познаваше. В края на краищата по-добре беше да се възползува от неизбежното и да извлече някаква поука за бъдещето. В пристъп на благоразумие той потърси, преди да излезе, някакви черни очила, с които в случай на нужда би могъл да скрие рубинения блясък на очите си. Взе със себе си и шлифер, преметна го на ръката си и с решителна стъпка се отправи към вратата. Няколко секунди по-късно, с лек куфар в ръка, вдишвайки утринния въздух, който някак странно бе лишен от миризми, той се озова край пътя и решително вдигна палец пред първата кола, която забеляза. Беше избрал посока Париж, от ежедневния си опит знаеше, че колите спират рядко, когато се изкачват по склона, и са по-склонни на това, когато се спускат, защото тогава лесно могат да потеглят отново.
Благодарение на елегантния си вид той много скоро бе поет от една личност, която не бързаше, и настанен удобно отдясно на водача, разтвори жадните си очи за непознатия широк свят. Двадесет минути по-късно слезе на Площада на операта. Времето беше ясно и свежо, а движението — в границите на приличното. Дени се устреми дръзко през зебрите и пое по булеварда в посока на хотел „Писар“, където поиска да му дадат стая с баня и хол. Остави куфара на прислугата и веднага излезе отново, за да си купи велосипед.
Сутринта мина като сън, смаян, Дени не знаеше накъде да поеме. Дълбоко в себе си изпитваше тайното желание да потърси някой вълк, за да го ухапе, но размисли, че съвсем няма да е лесно да намери жертва, а и не искаше да се влияе много от това, което пишеше в книгите. Известно му беше, че с малко късмет би успял да се приближи до животните в зоологическата градина, но пазеше тази възможност за по-тежък случай. Новият велосипед поглъщаше цялото му внимание. Никелираното чудо го очароваше, а освен това щеше да му бъде много полезно, за да се върне в пещерата. По обяд той паркира велосипеда до хотела, пред малко учудения поглед на портиера, но елегантният вид на Дени и най-вече рубинените му очи, изглежда, лишаваха хората от способността да правят каквито и да е забележки. С радост на сърцето той се огледа за някакъв ресторант. Избра един приличен и дискретен — тълпата все още го смущаваше и въпреки голямата си обща култура, се страхуваше, че държането му издава лек провинциализъм. Помоли да го настанят на по-усамотено място и да побързат с обслужването.