— Но… ъ-ъ… да, скъпи — каза нежното създание, без да разбира дали той се подиграва с нея, или напротив.
Дени се намръщи. Стана, отиде и провери портфейла си.
— Значи вие сте една от онези жени, за чието безчестие може да се прочете в произведенията на господин Мориак! — заключи Дени. — Курва, в известен смисъл.
Тя щеше да му възрази, и още как, че й е писнало от него и че се е погаврила с тялото му, и че не би се чукала с някакъв си тип само за удоволствие, но един особен блясък в очите на вчовечения вълк я накара да занемее. От орбитите на Дени изскочиха два тънки червени лъча, които се стрелнаха в очните ябълки на брюнетката и я потопиха в странен смут.
— Обличайте се и моментално си обирайте крушите! — подхвърли Дени.
Неочаквано му хрумна да нададе вой, за да подсили ефекта. Никога досега не му беше идвало подобно вдъхновение, но въпреки липсата му на опит, воят прозвуча страшно.
Ужасената госпожица се облече, без да пророни дума, за по-малко от времето, за което часовник отмерва дванайсет удара. Щом остана сам, Дени се разсмя. Изпитваше някакво порочно, твърде възбуждащо чувство.
— Това е вкусът на отмъщението — предположи той на висок глас. Оправи дрехите си, почисти се, където бе необходимо, и излезе. Беше нощ и булевардът блещукаше чудно.
Не бе изминал и два метра, когато към него се приближиха трима мъже. Твърде ярко облечени, в твърде светли костюми, със съвсем нови шапки и твърде лъскави обувки, те го обградиха.
— Може ли да си поговорим? — каза най-дребният от тримата, с маслинен тен и тънки мустачки.
— За какво? — учуди се Дени.
— Не се прави на глупак — изрече един от другите двама, червен и квадратен.
— Да влезем тук — предложи онзи с маслинения тен, тъй като минаваха покрай някакъв бар.
Дени влезе, силно заинтригуван. До този момент приключението му се струваше забавно.
— Играете ли бридж? — попита той тримата мъже.
— Бита карта си — подхвърли червеният двусмислено. Изглеждаше разгневен.
— Скъпи мой — каза маслиненият, като влязоха, — вие току-що постъпихте твърде невнимателно с едно младо момиче.
Дени прихна да се смее.
— И се превива от смях, педерастът му с педераст! — вметна червеният. — Сега ще се запревива още повече.
— Номерът е — продължи маслиненият, — че ние се интересуваме от мацката.
Изведнъж Дени разбра.
— Ясно — каза той. — Вие сте сводници.
Тримата скочиха едновременно.
— Я си дръж езика! — заплаши го квадратният.
Дени го погледна.
— Ще се ядосам — каза той, без да бърза. — За пръв път ми се случва, но познавам усещането. Като в книгите.
Тримата мъже изглеждаха объркани.
— Да не мислиш, че си ни изплашил, кретен! — каза червеният.
Третият не беше много приказлив. Той стисна юмрук и се засили. Тъй като юмрукът беше насочен към брадичката на Дени, той избегна удара, налапа китката му и стисна зъби. Чу се шум.
Една бутилка се приглави върху темето на Дени, който премигна и отстъпи.
— Ще те пречукаме! — каза маслиненият.
Барът се беше изпразнил. Дени прескочи масата и квадратния. Онзи зяпна от учудване, но с бърз рефлекс сграбчи обутия в еленова кожа крак на самотника от „Измамен покой“.
Последва кратка схватка, в края на която Дени, с разпрана яка, се огледа в огледалото. Дълъг белег прорязваше бузата му, а окото му бе станало синьо-лилаво. Той чевръсто нареди трите неподвижни тела под пейките. Сърцето му яростно думкаше под ребрата. Пооправи се малко и изведнъж погледът му падна върху стенния часовник. Единайсет часът.
„Кълна се в брадата си — помисли си той. — Трябва да се пръждосвам.“
Бързо си сложи черните очила и побягна към своя хотел. Душата му беше изпълнена с омраза, но трябваше веднага да си тръгне.
Плати стаята, взе куфара си, скочи на велосипеда и се понесе като истински Копи4.
Беше стигнал до моста Сен-Клу, когато го спря един полицай.
— Нямате ли светлини? — попита го този човек, подобен на другите.
— А? — не разбра Дени. — Защо са ми? Аз виждам!
— Те не са, за да виждате вие — каза полицаят. — А за да ви виждат другите. Ами ако катастрофирате? А?
— Ах, да, вярно — отвърна Дени. — Но как работят тези светлини?
— Подигравате ли се с мен? — попита ченгето.
— Слушайте — каза Дени, — наистина много бързам. Нямам време за подигравки.
— Май си просите глобата — заплаши гадното ченге.
— Вие сте извънредно досаден — отвърна вълкът, вече на педалите.
— Добре — каза отвратителният простак, — ще си я получите.
Той взе да вади кочан и химикалка „Bic“ и заби нос за миг.
— Името ви? — попита, вдигайки нос.