Върколакът рухна на земята на около метър от Човека вълк. Той пристъпи напред, подозирайки, че това е клопка.
Горящото чудовище се изправи несигурно на крака и се опита отново да се нахвърли върху врага си, но пак не можа да го достигне. Когато се сгромоляса за втори път, около него се разхвърчаха искри.
Човекът вълк не отстъпваше от заетата позиция, опасявайки се все още, че може да попадне в капан.
Върколакът се мъчеше да се надигне, но успя единствено да коленичи. Огънят го изгаряше. Той самият бе огън. Плътта се свличаше от тялото му като лой. Мускулите му започнаха да се отлепват. От горещината муцуната му се беше сгърчила и челюстите му бяха станали още по-противни и страшни.
Върколакът протегна ръка, от която не беше останало нищо друго, освен догарящи сплетени върви. Ноктите му бяха овъглени и напукани, сухожилията — съсухрени. Лапата му се беше превърнала в изкривена, безполезна карикатура на предишното смъртоносно оръжие.
Създанието падна на четири крака. Туловището му се беше смалило, превръщайки се в пара и гореща пепел. Успя да направи само една-единствена стъпка напред и рухна на пода.
Някъде дълбоко в съзнанието на звяра, потопено в червени сенки и първични инстинкти, Лорънс Толбът успя някак да погледне през очите на Човека вълк. Той видя чудовището, което бе неговият баща. Гледаше как крайниците му потрепват и се гърчат в пламъците и как Върколакът се връща отново в обвивката на сър Джон. Преображението отне само няколко секунди и тези няколко секунди бяха последните мигове в живота на сър Джон Толбът.
Когато промяната се осъществи напълно, Лорънс забеляза, че потъналата в кръв мъртва развалина лежи на по-малко от петдесет крачки от мястото, където бе умряла майка му — където беше убита майка му — преди толкова много години. Същото това място, където бе прекършен собствения му живот; където някогашното невинно момче, бе изтръгнато от детството му и бе оставено на безумството, самотата, горчивината и цинизма. Това бе мястото, което промени завинаги света на Лорънс Толбът. Точно там той бе намерил края си… а сега, съвсем близо до това свято и нечестиво място посрещна края си и баща му.
Докато наблюдаваше всичко това, той усети как в сърцето му се надига мрачно тържество, но почти веднага това чувство се загуби в съзнанието на звяра. Докато Човекът вълк отмяташе глава, за да нададе победоносен вой, Лорънс усети как самият той се разпада и разтваря в нищото.
Петдесет и седма глава
Гуен Конлиф стоеше на двайсетина крачки от двете чудовища — мъртвото и живото — все още потресена от сцената, която се беше разиграла пред очите й. Онова, в което се беше превърнал сър Джон, вече го нямаше и тя инстинктивно разбираше, че си е отишло завинаги. Сетне се загледа в създанието, което до неотдавна беше Лорънс. Дали от него бе останала някаква частица или звярът го беше погълнал, както огънят сър Джон? Тя вдигна ръка към него със съзнанието, че жестът е безполезен, а устните й се разделиха, за да изрекат името му още веднъж. В този момент въздухът зад гърба й сякаш избухна и тя видя как Човекът вълк полетя встрани от горящия труп във фонтан от кръв.
Гуен се извърна наляво и зърна инспектор Абърлайн, който прекосяваше преддверието с големи крачки и димящ револвер. Той вдигна оръжието, за да стреля пак.
— Не! — извика Гуен и се хвърли към него, опитвайки се да отклони револвера нагоре, но закъсня за частица от секундата. Намесата й осуети първоначалната му цел и куршумът улучи Човека вълк в бедрото, оттласквайки го назад.
Чудовището незабавно нападна, отблъсквайки Гуен настрани, и повали Абърлайн по гръб. Оръжието на инспектора се плъзна по пода и след миг Абърлайн вече крещеше — Човекът вълк бе забил зъби в рамото му и около муцуната му пръскаше кръв.
Гуен се наведе и грабна оръжието.
— Застреляйте го! — извика Абърлайн. Гуен обърна поглед и видя как Човекът вълк разтърсваше инспектора с пастта си, както териер плъх. — Застреляйте го!
Гуен стисна тежкия револвер с две ръце и се прицели, но чудовището мяташе Абърлайн толкова бясно, че беше невъзможно да го улучи.
Човекът вълк видя револвера и разбра какво е предназначението му. Той пусна Абърлайн на пода и се обърна към Гуен. От устата му капеше кръв и слюнки, които падаха с цвъртене на горещите плочи на пода. Лицето на Абърлайн бе побеляло от ужас и разкривено от болка.