— Бягайте! — изкрещя инспекторът.
Гуен побягна.
Тя прелетя през входната врата, следвана по петите от създанието. Задните му крака обаче бяха така омазани с кръв, че за миг то изгуби равновесие и му трябваха няколко секунди, докато намери опорна точка. Дотогава Гуен вече бе изхвърчала от къщата и бягаше с всички сили. Човекът вълк, раздвоен между импулса да се спусне след бягащата плячка и храната, която му беше подръка, се спря на входа.
Но колебанието му струваше скъпо.
В следващия момент нещо го прониза жестоко в гърба и почувства силна болка в гърдите си. Чудовището погледна надолу и видя острия връх на масайско копие, което стърчеше от гръдния му кош.
Човекът вълк обърна поглед към вътрешността на къщата. Храната му още не беше мъртва. Ранен и кървящ, Абърлайн стоеше малко по-нататък с второ масайско копие в ръцете, готов да го запрати всеки момент.
Човекът вълк стисна с дългите си уродливи пръсти края на копието и започна да го изтегля от гърдите си, малко по малко, докато не го изтръгна цялото. После го запрати към горящата стена.
Чудовището сбърчи муцуната си, оголи зъби и изръмжа предизвикателно към Абърлайн.
Изведнъж до слуха им достигна пукане и пращене и те обърнаха очи нагоре, откъдето идваше звукът. Не се виждаше нищо, понеже таванът бе скрит зад мътно-черния дим, но от него започваха да падат парчета горяща мазилка и греди. Къщата бе започнала да се разпада и нямаше да издържи дълго.
Абърлайн се възползва от този момент на невнимание и хвърли и второто копие. Беше наясно, че и то няма да сложи край на чудовището и затова се затича към стената с окачените на нея оръжия. Оттам свали тежък шотландски меч с две остриета. Оръжието беше почти метър и половина дълго и тежеше повече от двайсет килограма. Дори Абърлайн да не беше ранен в рамото, пак щеше да му е трудно да борави с него. Затова смяташе просто да го запрати по чудовището, докато то го дебнеше в гъстия дим. Инспекторът хвърли меча и видя как той отскача от масивните гърди на Човека вълк. Гърди, по които вече не се виждаше дори и следа от раната от копието.
Абърлайн се отдалечи от стената. Очите му бяха замъглени от гъстия пушек и загубата на кръв. Кракът му се натъкна на нещо, което проскърца с металически звук върху керамичните плочи, и той сведе поглед надолу. На пода лежеше тънка рапира със сребристо блестящо острие. Оръжието бе увенчано с озъбена вълча глава.
Той се наведе и грабна рапирата от пода. В това време Човекът вълк се приближаваше към него.
В мига, в който съзря рапирата, създанието замръзна на мястото си и очите му останаха приковани в сребърното острие.
— Да — изхриптя Абърлайн. — Това е сребро, кучи сине! Ела да го опиташ.
Човекът вълк приклекна, готвейки се за скок, а Абърлайн вдигна на рапирата пред себе си.
И тогава таванът на „Толбът Хол“ се срути с оглушителния трясък на умиращите греди и драконовския вой на огъня. Навсякъде се сгромолясаха множество горящи отломъци, сякаш самият Луцифер се беше надвесил над имението и бе забил огнения си юмрук в сърцето на къщата.
Ударната вълна помете и двамата противници в различни посоки.
Човекът вълк се блъсна в стената, замаян от задушливия пушек и оголил зъби заради живите въглени, които бяха полепнали по плътта му. Плячката му беше изчезнала. Миризмата й бе отстъпила място на дима от горящите отломки.
Някакво движение извън къщата привлече погледа му и макар пожарът да бушуваше около него, той се извърна и видя другата плячка, която тичаше през моравата към гората.
Човекът вълк се хвърли през вече строшения прозорец и се впусна в преследване.
Гуен Конлиф тичаше с всичка сила, както никога не беше тичала през живота си, притиснала тежкия револвер до гърдите си. Без да спира, изу обувките от краката си и продължи боса през студената есенна трева, право към гората, обзета от ужас и отчаяние. Дърветата и храсталаците се закачаха по дрехите й и късаха от тях ивици плат. Малко по малко крясъците зад гърба й заглъхнаха, отстъпвайки място на зловеща тишина. Не чуваше и кръвожадните звуци на чудовището, разкъсващо мъжа, който бе умрял в опит да спаси живота й.
Теренът постепенно започна да се издига и тя продължи да бяга нагоре. От лявата й страна идваше шумът на течаща вода. Сетне зави към скалата, възправила своята твърд към лунното сияние. Макар и в истерия, тя все още можеше да разсъждава. Не хранеше илюзии, че чудовището няма да може да я проследи в нощта, но все пак трябваше да опита. Ако стигнеше до водопада, може би щеше да успее да го прекоси и да обърка създанието. Първо, обаче, трябваше да се добере до клисурата и след това да поеме по някоя криволичеща пътека през гъстата гора, чиито дървета не пропускаха лунната светлина. Тя бягаше… макар да знаеше, че така само отлага ужасяващия и вече неизбежен край.