Гуен навлезе в старинния лес, газейки през ручеите, които се стичаха към водопада. До слуха й достигна тътен, сякаш нещо тежко се движеше през гората. Притисна гръб в ствола на гигантски тис и се вслуша в хаоса от горски звуци. Дали създанието беше тук, сред скалите, или долу в полето? Не можеше да прецени, а и не посмя да погледне, защото се боеше да не срещне очите на хищника.
Шумът заглъхна в далечината и Гуен напусна заслона на стария тис, тръгвайки в обход към скалата. Ако чудовището сега беше тук, може би щеше да успее да се добере обратно до „Толбът Хол“ и да намери коня си. Дори и това създание не можеше да настигне един бърз кон. Или поне така се надяваше.
Докато тичаше, я измъчваха съмнения.
Пътеката беше осеяна със сенки и тя без малко не претича през тях, но навреме се спря, осъзнавайки, че пред нея е зейнал дълбок пролом, който се беше врязал в земята вследствие на дъждовете през последните десет хиляди години. Гуен тръгна по края му и сетне се затича по посока на шума от водопада. Изведнъж чу шумолене. Тих звук на прокрадващ се хищник.
Беше ли я настигнал?
Гуен вдигна револвера.
— Лорънс — промълви тя и гласът й трепереше също тъй силно, както и ръцете й. — Аз съм, Гуен.
Последва нов шум. Този път по-близо. Много по-близо. Но тя не можеше да определи дали идва отляво или отдясно, или пък от сенките пред нея. Дали не беше вървяла право към чудовището?
— Знаеш коя съм — продължи Гуен, мъчейки се да овладее гласа си и да го накара да звучи непринудено и кротко… И в същото време се опиташе да стигне до Лорънс. Ако той все още съществуваше.
Нямаше сили да държи револвера в ръката си неподвижно.
— Лорънс?…
В мрака, на по-малко от десет крачки от нея, светеха две жълти очи. Жестоки, немигащи, свръхестествени. Гуен замръзна на мястото си. Знаеше, че и късметът, и животът й са към края си.
Човекът вълк бавно излезе от сенките на дърветата, приковал очи в нея. Гуен започна бавно да отстъпва назад, усещайки как меката почва се сменя с твърдия, глинено-каменист терен на скалата. Човекът вълк настъпваше към нея. Досега не беше имала възможност да го види отблизо. Беше огромен. С масивни изпъкнали мускули. Висок близо два метра и половина, той представляваше изопачена карикатура на живо същество, което не беше нито животно, нито човек. Ноктите му потрепваха, сякаш жадни да разкъсват и раздират.
Гуен стъпи върху неустойчив камък, който се хлъзна под нея и тя падна по гръб… Миг по-късно Човекът вълк се хвърли напред, приземи се сред камънаците, където бе потърсила спасение, и застана разкрачен над нея, изпълвайки съзнанието й със зловещи обещания.
— Все нещо трябва да е останало от теб. Моля те…
Създанието й отвърна единствено с кръвожаден стръвен поглед. Дрехите му бяха станали на дрипи, оплескани със засъхваща кръв, покрити със сажди. В това същество нямаше нищо човешко.
Гуен заплака. Риданието се надигна в гърдите й и очите й се напълниха със сълзи. Тя протегна ръка към чудовището.
— Моля те… Помниш ли нещата, които ми каза?
Пръстите й бяха на сантиметри от лицето на създанието. Гуен знаеше, че ще умре, но не можеше да приеме, че под тази страховита обвивка не е останало нищо от добрия човек, когото познаваше.
— Помниш ли как ме целуваше?
Жълтите очи на Човека вълк се присвиха и се превърнаха в тесни цепнатини на хищник. Гуен хлипаше, изричаше името му, пръстите й докосваха твърдите черни върхове на космите от козината му. За миг лицето на Човека вълк се промени. Той не се преобрази, но озъбеното изражение на омраза се смекчи, бърните се спуснаха и покриха страховитите зъби и в душата на Гуен трепна надежда.
— Лорънс?…
На половин миля от тях, в тъмното, се движеше колона от факли. Бяха пристигнали силите от специалния полицейски отряд. Абърлайн вървеше с тях с напрегнато от болка лице, подпирайки се на Адамс. Факлите се отдалечиха от погребалната клада, в която се беше превърнал „Толбът Хол“. Десетина мъже от града придружаваха полицаите. В ръцете си носеха пушки, заредени със сребърни куршуми. Край тях подтичваше глутница хрътки, които лаеха и виеха проточено заради миризмата на кръв, която се носеше във въздуха.
Коленете на Абърлайн се подкосиха и Адамс му помогна да седне на тревата.
— Оставете ме — запъхтяно промълви инспекторът. — Намерете нея.
Той махна с кървавото острие на рапирата по посока към гората и подкани дрезгаво хората си: