— Вървете!
Потерята се затича към гората след хрътките, които следваха миризмата.
Абърлайн извърна очи към ужасната рана на рамото си. Зъбите на чудовището бяха разкъсали мускула и строшили костта. Чувстваше изгаряща болка, сякаш под кожата му бяха плъпнали мравки.
Луната докосна със сребристите си лъчи острието на рапирата и Абърлайн се загледа продължително в оръжието.
— Боже — промълви той е въздишка, изумен, че е преживял нападението на съществото, в чиито лапи толкова много хора бяха намерили смъртта си. — Слава на бога…
Стиснал здраво сребърната рапира, Абърлайн тръгна, залитайки, към мрака. След хората си. След Гуен Конлиф. След чудовището.
Петдесет и осма глава
Мигът сякаш продължи цяла вечност. Гуен лежеше на студените камъни. В едната си ръка държеше револвера. Пръстът й беше върху предпазителя на спусъка. Другата ръка беше протегната напред и докосваше матовата козина на чудовището, което стоеше наведено над нея.
— Лорънс… — прошепна тя.
Човекът вълк я погледна и за миг всички признаци на омраза и глад изчезнаха от лицето му. Сърцето на Гуен подскочи. Тя разбра, че той е още там вътре. Лорънс Толбът все още съществуваше под кожата на това невъзможно същество.
Тя понечи да докосне лицето му.
И тогава чуха кучетата.
Човекът вълк извърна глава по посока на имението. Хрътките виеха проточено и изпълваха въздуха с лая си. Мъжете крещяха и си подвикваха един на друг.
Гуен почувства със свито сърце, че жестоката злонамерена Съдба й беше отнела този миг. Беше го откраднала и от двама им. Тя забеляза как напрежението отново пропълзя под кожата на чудовището. То напрегна страховитите си мускули и си възвърна цялата животинска ярост, която беше укротила с думите и докосванията си.
Човекът вълк извърна бавно глава към нея и когато Гуен се взря в очите му, не откри в тях и най-малка частица от Лорънс Толбът. Онова, което виждаше сега, беше само звярът.
— Не… — каза нежно Гуен, но чудовището разтегли бърни и скоро острите зъби щяха да станат последното нещо, което тя щеше да усети. Дълбоко в гърдите му започна глухо ръмжене — предвестник на рева, който щеше да бележи мига на смъртта й.
Сетне Човекът вълк изви гръб назад, вдигна глава към луната и нададе вой, изпълнен с най-безграничната болка, злочестина и мъка на този свят. Воят разкъса тъканта на нощта, разсече здравия разум и задращи по лика на Богинята на лова, докато самото небе не потръпна от него.
— Обичам те — промълви Гуен.
С тези думи тя притисна цевта към гърдите му и стреля.
Тежкият револвер подскочи в ръката й. Гърмежът беше по-оглушителен и от най-силния звук на света. Сребърният куршум се вряза в плътта, разкъсвайки мускули и кости, унищожавайки всичко по пътя си.
Човекът вълк изрева от изненада и болка и се свлече на едната си страна. Гуен се разпищя, започна да се гърчи, да драска и да рита в опит да се измъкне изпод него. Тя отново вдигна оръжието. Ридания напираха в гърдите й, докато гледаше как кръвта на чудовището шурти от рани, които нямаше да се затворят. Които не можеха да се затворят.
Съществото лежеше неподвижно на земята до нея. Виковете на преследвачите вече се чуваха все по-отчетливо. Кучетата, обезумели от кръвожадност, тичаха като бесни към клисурата.
Но създанието не помръдна.
Изведнъж ръката на чудовището улови нейната. Гуен изкрещя. Опита се да се измъкне от хватката му… Но ръката не я стискаше, ноктите не дращеха по кожата й. Човекът вълк просто я държеше. Тя замря неподвижно, без да сваля очи от него.
И постепенно ръката му започна да се променя.
Тъмните косми сякаш се превиваха като трева под лек ветрец, но Гуен забеляза как те постепенно се отдръпват под кожата му. Извитите като куки нокти изтъняха и се прибраха във възглавничките на пръстите му. Тялото му също претърпя промяна. Дори в смъртта процесът на преображението не можеше да бъде спрян. Уродливо кривите допреди малко ръце възвърнаха човешката си форма. Костите се изправиха. Дебелата животинска кожа изсветля и под лунната светлина се появи чистата, небелязана от рани човешка плът. Накрая Човекът вълк изчезна напълно и остана само Лорънс Толбът.
С отчаян вик Гуен се наведе към него, притисна главата му до гърдите си и обсипа с целувки заплетената му коса. Докато го държеше в прегръдките си, тя започна да се люлее напред-назад, докато сълзите капеха от сините й очи.
— Лорънс! О, боже… Лорънс. Прости ми! Моля те… Прости ми. Не исках това… Прости ми — нареждаше тя, докато лаят на кучетата и виковете на мъжете се приближаваха.