— Разбирам — каза сър Джон, който се спря пред един глобус и проследи разсеяно с пръст линията на една географска ширина.
— Смятах да ви поканя на едно от представленията — каза Лорънс. — Теб и Бен…
Но гласът му заглъхна, когато сър Джон се обърна и го погледна. Чертите на баща му бяха странно изкривени, сякаш беше измъчван от физическа болка.
— Да… — каза сър Джон тихо. — Добра идея. Закъсняла е с няколко години, но иначе идеята е добра. — Гой се стремеше да говори нехайно, но Лорънс виждаше, че нещо не е наред и следващите думи на сър Джон потвърдиха подозрение то му с ужасяваща сила. — За нещастие тялото на брат ти беше намерено в една канавка до пътя към манастира вчера сутринта.
Думите се стовариха върху Лорънс като юмрук. Той залитна назад и потърси опора в касата на вратата.
— Боже мой! Татко… какво се е случило?!
Очите на сър Джон станаха студени. Вътрешната борба, която се водеше в душата му, бе овладяна с ледения контрол, който Лорънс познаваше толкова отдавна, Сър Джон сключи ръце зад гърба си и застана като вкаменен. Дори да изпитваше някакво съчувствие към потресения си син, това изобщо не пролича върху суровото му лице.
— Предполагам, че имаш подходящо облекло за погребението.
Лорънс стоеше като онемял. Зад него се чу лек шум, дискретно покашляне и когато се обърна, видя висок сикх с тъмносин тюрбан, широко сако и панталони.
— Сър Джон, чух Самсон и… Сикхът замълча, когато осъзна, че мъжът на вратата не е господарят на къщата. Сетне той се ококори и се усмихна щастливо. — Господарю Лорънс!
— Сингх! — извика Лорънс, тупвайки чуждоземеца по раменете. — Боже мой!
В очите на Сингх имаше повече бащинско чувство, отколкото в тези на сър Джон, и той изглеждаше изключително доволен да види високия красив мъж пред себе си. Но сетне лицето му се помрачи.
— Толкова съжалявам, Лорънс. Ние всички сме шокирани. Това, което се случи, е ужасно.
— Благодаря ти, аз… — Докато Лорънс търсеше верните думи, сър Джон завъртя глобуса с раздразнение и мина покрай него. Гневните му стъпки отекваха силно, докато вървеше към вратата, а Лорънс и Сингх изпратиха с поглед скования му отдалечаващ се гръб.
Сингх срещна очите на Лорънс и му предложи да се погрижи за пелерината и шапката му.
— Добре е, че сте тук?
— Дали?
Сингх окачи пелерината на закачалката и въздъхна преди да се обърне.
— Да — каза той. — Така е.
— Годеницата на Бен… мис Конлиф?
— Тя е тук — отвърна Сингх. — Спи горе. Бедната девойка е много, много зле.
— Сигурно е съкрушена — каза Лорънс, отправяйки поглед към стълбите, които водеха към горния етаж.
— Баща й пристига утре. За погребението.
— Значи е планирано за утре?
— Да.
— Всичко се случи толкова бързо. — Лорънс поклати глава. — Къде… къде е Бен?
— Оставен е да се погрижат за него.
— Искам да го видя. Сингх поклати глава.
— Би било по-добре да не го правите.
— Разкажи ми — рече Лорънс.
Шеста глава
Нито един от конете, които Лорънс беше яздил като момче, не беше вече в имението, но в конюшнята зад къщата имаше на разположение няколко здрави животни. Лорънс оседла един силен черен ат и докато се отдалечаваше от „Толбът Хол“ му се прииска на коня да му пораснат криле и да полети с него, но не обратно към Лондон, а към Америка. Домът му беше там, а не тук. Това място отдавна не беше негов дом и той подозираше, че няма да бъде никога отново.
Тук имаше твърде много духове.
Бен. Господи боже, Бен!
Беше живял толкова дълго без Бен, че трябваше да е по-добре подготвен за тази трагедия, но с всяка следваща секунда чувстваше как ножът на мъката се забива по-дълбоко в сърцето му. Бенджамин. Не е възможно да е мъртъв!
Не и сега. Не и сега, когато беше тук, у дома. Беше толкова нечестно, че на Лорънс му се искаше да закрещи към небето.
Стигна до каменната арка и най-накрая спря коня си до зида, останал без капчица сили в мускулите си. Стисна юздите в едната си ръка, а другата сви в юмрук.
— Бен… — прошепна той и стовари ръка върху древните камъни. — По дяволите, Бен… Проклет да си!
От очите му бликнаха сълзи и потекоха по бузите му. Лорънс заудря по камъните отново и отново, докато тялото му се разтърсваше в ридания. Конят изцвили неспокойно, а гарваните заграчиха сред клоните на дърветата като шумни оплаквачи.
— Бен — каза Лорънс отново и този път гласът му беше задавен и дрезгав. — Съжалявам…
Блекмор беше малко и недодялано градче. Нищо не се беше променило тук през последните трийсет години, а вероятно и през изминалите сто. Къщите със сламени покриви все още стояха под странни ъгли спрямо пътя, сякаш обитателите им не искаха да им се напомня, че съседите им са на по-малко от хвърлей камък от тях. Градините бяха добре поддържани и закътани зад ниски каменни огради, обрасли с пълзяща лоза. От комините прозаично се виеха струйки дим. Докато Лорънс яздеше по главния път, той забеляза неколцина мъже да потупват придружителите си по рамото, насочвайки вниманието им към непознатия, който минаваше през града им.