— Мили боже — прошепна мъжът с очилата.
— Да, доктор Лойд. Добрият бог не е бдял над Куин през онази нощ. Каквото и същество да е сторило това, няма съмнение, че е било голямо. Имало е огромни нокти. И не е обърнало голямо внимание на сачмите за едър дивеч, които са били изстреляни срещу него — можем да съдим за това по двата празни патрона, които бяха намерени в пушката на Куин, който освен това беше добър стрелец. Той и баща ми много пъти се стреляли по фазани и от баща ми знам, че Куин никога не пропускал.
— Всеки може да пропусне рече полковникът, но гласът му не прозвуча особено убедено.
Маккуин се обърна и го погледна многозначително.
— Ако някой избива цялото ви стадо овце, полковник Монфорд, вие бихте ли пропуснали? Можете ли да пропуснете нещо, което е достатъчно близо, за да ви разкъса. Може би това е възможно за някой от вашите новаци в армията, но Куин не беше вчерашен и уцелваше онова, което искаше да уцели. Създанието, което направи Куин и стадото му на парчета, не е можело да бъде убито със сачми за едър дивеч. Помнете ми думата!
Доктор Лойд отвори уста да каже нещо, но сетне отново я затвори, Полицаят Най се покашля, за да прочисти гърлото си.
— Баща ти знаеше ли какво е убило Ноди?
Маккуин го удостои със загадъчна усмивка, която ни най-малко не намали напрежението, и дръпна от лулата си.
— Знаете ли, сър, след като баща ми видял каквото видял, той се прибра у дома, разтопи сватбените лъжици на майка ми и отля от тях сребърни куршуми. Винаги когато тръгваше в пустошта, единият от тях беше зареден в пушката му, а другият носеше в джоба си, дори посред бял ден. — Той направи пауза, а кръчмата беше утихнала като гроб. — А през нощта? Е добре… от този ден нататък баща ми престана да излиза навън през нощта по пълнолуние.
Полковник Монфорд се разсмя, опитвайки се да разсее тягостния ефект от думите на Маккуин. Смехът му, обаче, прозвуча кухо.
— Хайде стига, Маккуин.
Доктор Лойд се спогледа многозначително с отец Фиск.
— Да не искаш да кажеш, че според баща ти това е било върколак? — попита полковникът.
Маккуин дръпна отново от лулата си, без да каже нищо.
Скуайърът потупа Маккуин по рамото.
— Баща ти беше чудесен пазач на дивеч, мир на праха му… но беше лековерен човек.
— Стрикленд е прав — съгласи се полковникът. — Баща ти хвърляше сол през рамото си и чукаше на дърво по какви ли не поводи. Виждал съм да го прави.
Скуайърът Стрикленд кимна, но Маккуин продължи да седи мълчаливо, докато синкавият дим от лулата му го обграждаше като аура.
Накрая отец Фиск прекъсна мълчанието, заговаряйки тихо и неуверено:
— Може би сте прав, скуайър… а може би не. Маккуин живеят по-близо до земята, отколкото ние. И затова виждат неща, които ние градските хора не можем да видим. Освен това… чичо ми години наред се оплакваше, че добитъкът му изчезвал и винеше за това звяра на дявола.
Кръчмарят изсумтя.
— Аз пък казвам, че е виновна онази мечка. Проклети цигани! Не трябва да ги подценявате, отче, когато говорите за делата на дявола. Тези тъмнооки нехранимайковци винаги са там някъде в пустошта и носят на хората само беди и прокоби. Показват се от време на време и две седмици по-късно се случва нещастие… — Той поклати глава. — Аз лично предполагам, че Бен Толбът е отишъл в стана им при някоя тяхна блудница. Мечката, обаче, го е пипнала и те са захвърлили каквото е останало от него в канавката.
— Не, не — каза доктор Лойд, — да речем, че си прав, Кърк, но как тогава ще обясниш…?
Скуайърът Стрикленд го прекъсна:
— Ти смяташ, че Толбът си е имал вземане-даване с циганите и така си е получил урока?
— Точно така — съгласи се полковник Монфорд. — Помните ли онази чернооката Саломе, за която старецът се ожени? После тя полудя и се самоуби. Не беше ли тази жена някаква важна циганска курва или нещо такова?
Лорънс се изправи толкова рязко, че краката на стола му силно изскърцаха. Той тръгна право към масата на разговарящите, които вдигнаха глави, за да видят високия широкоплещест непознат, който се приближаваше към тях. На лицето на Лорънс беше изписана такава дива ярост, че повечето от мъжете се отдръпнаха.