Похотта, чувството за вина и гнева към жителите на Блекмор бяха само неща, които трябваше да скрият истинската му рана — мъката по Бен. Лорънс го знаеше и това увеличаваше още повече горчилката в душата му. Когато се присъедини към вечерята, безпокойството му ни най-малко не беше отслабнало. На живо Гуен Конлиф беше дори още по-красива, отколкото беше загатнала фотографията. Тя беше млада и възхитителна по начин, който караше всички красавици, познати на Лорънс, да изглеждат обикновени. Гуен беше непокварена и неопетнена. Прелестната й кожа не беше продукт на пудра и грим, а очите й бяха бездънни.
Беше облечена в траурна черна рокля, която беше прекрасно скроена, но ни най-малко не прикриваше красивата й фигура. За разлика от нея, сър Джон носеше старомоден костюм — елегантен, но помпозен и крайно неподходящ за случая. Побелялата коса на стареца беше вчесана набързо, а лицето му беше неравно избръснато. Самият Лорънс не разполагаше с траурно облекло, но беше облякъл най-тъмните си дрехи, допълвайки тоалета си с най-непретенциозния шал, който можа да намери.
Изборът на сър Джон за трапезария будеше недоумение. Това беше просторна занемарена бална зала с прилежащо по-малко помещение за неофициални поводи, какъвто беше случаят сега. Масата беше прекалено голяма, завесите прекалено тежки, ламперията прекалено тъмна и полилеят с прекалено много свещи, което създаваше усещането за една прекомерна показност, доведена до границите на клаустрофобията. Покрай стените бяха наредени бюфети и допълнителни маси, а самата трапезна маса стенеше под тежестта на абсурдно пищния пир, който беше организиран. Лорънс подозираше, че Сингх бе използвал всеки сребърен съд, който можеше да бъде намерен в къщата. Подносите бяха отрупани с печени змиорки, подправени с лимон и черен пипер, цели фазани в гнезда от варени кестени, печени на скара речни пъстърви, гледащи в потрес към стаята, агнешки ребра с ментов сос и масивна глиганска глава с ябълка, по-голяма от юмрука на Лорънс, пъхната между челюстите й. Съдове с печени картофи стояха редом с купи с последните свежи зеленчуци за годината.
При други обстоятелства Лорънс би се нахвърлил върху храната с апетита на римлянин по време на вакханалия, но сега всичко това му се струваше прекалено много, прекалено рано. Подобен пир като че ли беше по-подходящ за след погребението, за да могат опечалените поне донякъде да разтушат душите си.
Лорънс срещна за кратко погледа на Гуен, която си взе деликатно малко парче риба. Обноските й бяха на лондонска дама, макар все още да не можеше да каже дали поведението й беше проява на снобизъм или и тя споделяше неговата сдържаност и резервираност. Над масата тегнеше атмосфера на угнетение и неловкост.
Всъщност те не бяха разменили дори и десет думи помежду си, след като мис Конлиф му беше представена. Сър Джон, от друга страна, беше зареден с енергия и успяваше да поддържа разговора между тежките блюда с месо. Лорънс наблюдаваше Гуен, която на свой ред гледаше как сър Джон се пресяга над масата, за да си откъсне поредното ребро от агнешкото. Крехките кости изпукаха, при което той се усмихна доволно, поднасяйки месото към силните си бели зъби. Гуен поруменя леко и се извърна, очевидно заинтригувана от сребърните прибори, които бяха наредени до чинията й. Сър Джон вероятно беше уловил движението на главата й, защото хвърли бърз поглед първо към нея и сетне към Лорънс.
— Трябваше да ни известиш за идването си — каза той, докато дъвчеше. — Телеграфната линия стига до Блекмор.
Лорънс не каза нищо. Той се опитваше да не се заглежда в Гуен, връщайки се мислено към момента, когато я видя за първи път. Той и баща му вече бяха седнали на масата и сър Джон беше започнал да се храни без никакви предисловия. Когато вратата на тясната трапезария се отвори, Лорънс се обърна, но сър Джон вече беше скочил чевръсто на крака. Лорънс се изправи бавно, омагьосан, и за първи път несъзнаващ чувствата, които бяха изписани на лицето му.
Сър Джон беше по-лош домакин, отколкото Лорънс очакваше. Той беше недодялан, властен и на моменти дори груб — но всичко това беше насочено към Лорънс. Към Гуен старецът бе почтителен и любезен. Даже прекалено.