Останалата част от вечерята мина в изключително учтив тон, далече от всякакви кавги и предизвикателства. След като Сингх прибра чиниите, Гуен се извини и се оттегли. Така двамата Толбът останаха насаме. Лорънс очакваше баща му да се върне към спречкването им, но сър Джон предложи да изпият по една напитка в големия салон. Лорънс с готовност се съгласи.
Там сър Джон наля уиски на двама им в чаши от шлифован кристал. Животинските глави по стените го наблюдаваха със стъклено безразличие. Той понесе чашите към две меки кресла, сложени пред бумтящата камина. Лорънс се спря до едното от тях, светлината на огъня играеше върху лицето му, а тъмните му очи отразяваха играта на пламъците. Той пое чашата, кимвайки и отпи от ароматната малцова напитка. Не вдигнаха тост, нито дори докоснаха чашите си. Подобен жест би бил абсурден.
Сър Джон се настани в едно от креслата и се загледа над ръба на чашата си в колекцията от копия на племето масаи, с които се беше сдобил, още преди да се роди Лорънс. Очите му бяха отчуждени, сякаш се беше залутал в полетата на своята памет.
Отпивайки от скоча си, Лорънс започна да обикаля стаята, спирайки се от време на време, за да разгледа ловните оръжия и препарираните доказателства за тяхната ефективност, които бяха окачени по стените. Сетне зърна сгънат вестник на канапето. Взе го и го разлисти. Страницата за театрални рецензии на „Лъндън Таймс“. Заглавието гласеше:
— Никога не съм разбирал това — каза сър Джон и Лорънс с изненада видя, че баща му стои непосредствено до него. Не беше чул приближаването му. — Имам предвид актьорската игра. Да се представяш за някой друг… Но си давам сметка, че ти си прочут заради това. Това е причината да си известен. Някой ден може би ще проумея за какво е целият този шум.
Лорънс хвърли вестника на писалището.
Сър Джон обърна скоча си наведнъж и докато си наливаше нов, забеляза, че Лорънс гледа красивия портрет на Солана Толбът, който висеше над камината. Старецът отпи голяма глътка от питието си.
— Тя беше толкова красива — промърмори Лорънс.
— Тя много ви обичаше.
Когато Лорънс се обърна към баща си, устните му почти се бяха изкривили в характерната презрителна гримаса.
— Защо тя посегна на живота си.
Сър Джон дълго мълча преди да отговори.
— Не знам — каза той накрая тихо.
Но пламъците на яростта отново се разгоряха в сърцето на Лорънс и той премина в настъпление.
— Ти ли й направи нещо?
Баща му се извърна и погледна сина си с такава искрена болка в очите, че Лорънс трепна.
— За какъв ме взимаш, Лорънс? И какви чудати и невероятни истории си си съчинил за мен?
— Не отговори на въпроса ми — отвърна рязко Лорънс.
— Майка ти беше царствено създание. — Сър Джон остави напитката си настрани, направи няколко крачки и се спря пред сина си. Очите му се взираха в Лорънс няколко мъчителни секунди преди да заговори: — Аз я обичах с цялото си сърце и тя никога не ми даде повод дори да й повиша глас, камо ли да вдигна ръка срещу нея. Майка ти ми липсва ужасно всеки отделен момент от живота ми.
Лорънс отвори уста да заговори, но сър Джон тръсна глава. Очите му бяха влажни от непролетите сълзи.
— Никога не срещнах друга като нея. Такива като нея се явяват рядко на този свят. Ако приемем еволюцията за факт, тя е от този тип, който трябва да култивираме, за да се оттласнем колкото може по-далече от дивачеството на нашите предци и варварщината на човешката раса в настоящия й вид. Възможно е, обаче, да не сме готови за тази стъпка напред, а може би и не я заслужаваме. Или пък жени като майка ти не е трябвало да се раждат в един толкова размирен, покварен и ужасен свят като нашия. Този свят я потискаше и разкъсваше сърцето й. Животът я изправи пред твърде много ужаси. Майка ти беше храбра и силна, но най-накрая, въпреки цялата й съпротива, тя… се предаде. — Очите на сър Джон горяха при мисълта за онова, което бе изгубил. Той преглътна и премигна бавно, сякаш опомняйки се къде е и на кого говори. — Отговорих ли на въпроса ти? — каза накрая тихо възрастният мъж.
— Аз… не знам какво да… — Лорънс почувства сърцето му да се обръща в гърдите му. Независимо колко пъти беше репетирал този разговор в главата си, той никога не беше предвиждал, че ще чуе тези реплики. Изненада го както тяхната честност, така и съдържанието им. Те се забиха като клинове в сърцето му. Надникна дълбоко в очите на баща си, търсейки лъжата, търсейки чудовището, за което го бе смятал… но видя само ужасната божа, която никога не си беше отишла. И сега разбра. Разрухата в имението, отказът от всякакви грижи, отчуждението от хората. Баща му не беше откъснатото от света чудовище, за каквото го беше мислил. Причината беше покрусата, самотата и непреодолимата мъка.