Той продължаваше да си играе с клавишите. Самсон седеше до него, бистрите му кафяви очи бяха приковани в бледите ръце на господаря му, а големите му уши бяха бдителни за всеки шум в къщата. Когато Лорънс се бе спрял пред стаята на Гуен, Самсон Долови леката промяна в тежестта върху дъските на пода. Когато Лорънс тръгна бързо към стаята си, Самсон не пропусна нито една от приглушените му стъпки. Кучето беше в пълно съзвучие с „Толбът Хол“. А когато чу още по-тихите стъпки на Гуен, Самсон изпъхтя тихо.
Без да пропуска нито тон, сър Джон хвърли поглед към кучето си и вдигна очи към тавана с многозначителна усмивка.
И докато продължаваше да свири, тази усмивка не изчезна нито за момент от лицето му.
Лорънс тръгна бавно по коридора и седна на едното от двете кресла, които стояха в къта за разговори. Преди години този кът беше играл ролята на навигационната стая на капитан Нелсън, докато той планираше унищожаването на френската флота при Трафалгар. Лорънс беше винаги Нелсън, а Бен бе един от капитаните му. В други случаи беше сламената колиба, в която Робинзон Крузо — Лорънс, и Петкан — Бен, обмисляха как да се справят с пиратите. Докато чакаше, Лорънс се наведе и погледна под страничната облегалка. Инициалите все още си бяха там. БТ и ЛТ, Резки, издълбани с нокти, върху които отдавна бе минала четка с лак. Споменът го накара да се усмихне.
— Мистър Толбът?
Той се беше унесъл толкова дълбоко в мислите си, че изобщо не чу приближаването й и скочи неспокойно на крака като младеж на официален прием. Но актьорът в него се разбунтува срещу тази проява на глупост и на лицето му веднага се изписа приветлива усмивка.
— Мис Конлиф.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя, когато той й посочи съседното кресло. Гуен се настани, намествайки грижливо полите на стегнатата си брокатена роба. Лорънс долавяше ясно натрапчивото присъствие на слугинята в дъното на коридора, с лице строго като на иконом и ръце, скръстени пред едрата й гръд. Той нямаше никакво желание да предизвиква същество, излъчващо такава свирепост.
— Съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства. — Той се пресегна към масата и взе малката кесия с вещите на Бен, която бе сложил там. Тези неща са на Бен. Той би искал да ги задържите.
Но веднага стана ясно, че тя е виждала тази кесия и преди. Очите й проблеснаха, когато я пое, и след като я сложи в скута си, Гуен погали нежно старата кожа. Сетне я отвори и извади дагеротипната снимка, на която беше самата тя. Споменът, може би за щастливия ден, когато е била направена, я разтърси и от гърдите й се откърти ридание. Очите й се напълниха със сълзи.
— Ако… ако има нещо, от което се нуждаете… — каза Лорънс, почувствал се изведнъж огромен и тромав. — Каквото и да е, моля ви кажете ми.
Тя вдигна глава от снимката и Лорънс видя все още насълзените й очи да проблясват хладно.
— Искам да знам какво се случи с него — каза Гуен, без гласът й да потрепне.
— Също и аз. И за целта ще направя всичко, каквото мога.
Тези думи, това обещание, разчупиха крехката й решимост и тя избухна в сълзи. Лорънс придърпа бързо креслото си към нея, взе я в прегръдките си и замилва главата й, когато тя зарови лице под брадичката му.
Слугинята пристъпи решително към тях, но Лорънс улови движението й и поклати леко глава. Жената се спря, без да изпуска от поглед господарката си, но сетне кимна и остана на поста си.
Лорънс държеше Гуен в ръцете си, докато тя плачеше. Риданията й бяха толкова дълбоки, мъката й толкова огромна и искрена, че той се запита дали до този момент тя бе имала възможност да я изплаче. Нямаше съмнение, че сър Джон не й беше предложил рамото си. Лорънс се чувстваше ужасно, че не е в състояние да й помогне, но беше доволен, че може да направи поне това. Сълзите й пареха гърлото му като киселина и той с усилие на волята сдържа собствените си ридания.
Дванайсета глава
Лорънс знаеше, че няма да може да спи много тази нощ, ако изобщо успееше да мигне. Твърде много неща се бяха случили. Твърде много неща все още се случваха. Погребението на брат му беше утре, а годеницата на брат му беше малко по-надолу по коридора. Мислите на Лорънс течаха като живак от единия към другия, от мъката по неговата загуба към чувството за вина заради желанията му. Сънят нямаше да дойде.
Той крачеше напред-назад из стаята си. Пиеше уиски, взираше се в сенките и си спомняше смеха и детските разговори от отдавна минали години. Всичките му вещи и тези на Бен бяха в тази стая. Когато Лорънс замина след смъртта на майка им, Бен очевидно се беше преместил в друга стая, оставяйки тук всичко, което можеше да му напомня за детството им. Лавиците бяха пълни с играчки на пружина, оловни войници и тенекиени оръжия. На закачалката в ъгъла все още висяха червените плащове от приключенията им като римски войници и мушамите, с които крачеха по палубите на въображаеми кораби. Детско конче люлка, облегнато на стената, близо до него бухалка за крикет и камара от очукани кубчета. Цветовете им бяха избледнели като стара фотография… също като собствените му спомени, които с годините бяха изгубили яснота и плът.