Лорънс пробяга последните няколко стъпала и се затича по страничния коридор към задната врата, която водеше към зимната градина на майка му. Тя, разбира се, нямаше да е там по това време, но това беше място, където Солана Монтроса винаги се чувстваше в безопасност, и където понякога четеше на синовете си. Въпреки стъклените си стени градината повече му приличаше на крепост от тази грамада от камък и дърво. Затова той тичаше натам с всичка сила, преследван от сенките и грохота на гръмотевиците. А стонът на вятъра се надигна, докато накрая се превърна в писък на банши5.
Проблесна толкова силна светкавица, че целият коридор стана на ярко бели и черни фрагменти, очертавайки всяка извивка на украсената градинска врата от ковано желязо. За момент стъклата на парника придобиха млечноматов оттенък и сетне всичко потъна в мрак. Но не и преди Лорънс да стигне до голямата двойна врата и да сграбчи гладките студени дръжки.
Воят на вятъра беше като нажежена до бяло игла в мозъка му.
Когато отвори вратата, фученето стана дори още по-силно и за момент му се стори, че това изобщо не е вятърът, а нечий отчаян писък. Когато влезе предпазливо вътре, върху него се стовари силна въздушна струя и тогава разбра защо чуваше вятъра толкова добре. Външната врата на зимната градина зееше отворена към естествената градина отвъд нея и крилата й се люлееха напред-назад, блъскани от талазите дъжд. Парникът беше целият във вода, която стигаше до глезените му, изпращайки ледени тръпки в плътта му. А в това време воят продължаваше. Хипнотизиран за момент, погълнат от тъмната магия на ветрищата, мълниите и потоците дъжд, Лорънс тръгна напред като сомнамбул, неспособен да спре премръзналите си крака. Очите му мигаха, за да прогонят капките дъжд, когато мина през вратата, излизайки в градината навън.
Гръмотевиците трещяха една подир друга и между тях продължаваше воят на вятъра. Лорънс се спря.
Светът се спря.
Той се загледа във водата, която прииждаше към него от края на вътрешния двор. Тя беше черна под сенките на нощта, но дори когато проблеснеше светкавица, пак си оставаше черна.
Лорънс се намръщи в недоумение.
Как беше възможно дъждът да е черен?
Той проследи с поглед водата, която бягаше по пукнатините на керамичните плочи към основата на големия каменен фонтан, върху която имаше барелефи с птици, катерички и шишарки.
Проблесна нова светкавица, но този път по-слаба, като че ли бурята стихваше. И тогава Лорънс видя нещо, което беше непонятно за него. Пред фонтана беше коленичил мъж, с наведена като за молитва глава. Раменете му се тресяха, докато стоеше там.
Лорънс познаваше тези рамене, дрехите.
Татко?
Как? Как беше възможно татко да е тук, след като беше заминал някъде по работа? Защо беше тук?
Просветването на следващата мълния разкри нещо още по-странно, защото Лорънс видя, че баща му не беше сам, докато стоеше коленичил до фонтана. Той беше обвил ръцете си около друг човек, придържайки го до гърдите си.
Жена.
— Мамо? — прошепна Лорънс.
Вой разкъса нощта и се извиси към тъмното небе, когато сър Джон вдигна глава, крещейки към бурята. В този момент положението на тялото в ръцете му се промени и Лорънс видя ръката на майка му да пада отпуснато върху мократа земя. Черният дъжд валеше, от ръката й, от тялото й, от кожата й. Тъмна река, която се стичаше от нея и се носеше по каменните плочи към Лорънс.
— Майко…? — извика Лорънс отново и този път баща му чу слабия му жаловит глас. Сър Джон се извърна, все така притискайки Солана до гърдите си. Когато проблесна нова светкавица, Лорънс видя линиите на ужасна невъзможна мъка, врязани дълбоко в лицето му. Очите на баща му тъмнееха, изпълнени със скръб, ярост и гняв пред непоносимата загуба.
Сър Джон отвори уста и нададе вик на отчаяние, който раздра нощта. Лорънс почувства чернотата на бурята да се събира около него, впивайки се като пръсти около гърлото му и след това собственият му вик се извиси към небето при трясъка на следващата мълния.
И сетне нямаше нищо друго освен мрак.
Тринайсета глава
Лорънс лежеше на леглото си и се взираше в тъмния таван. Чувстваше се безкрайно стар, изхабен и негоден за нищо. Смяташе, че се е избавил от спомените си от онази ужасна нощ. Майка му беше в гроба от трийсет години и оттогава той не беше стъпвал в „Толбът Хол“.