Но камъкът и дървото на къщата като батерия бяха съхранили всеки малък детайл от трагедията и сега образите се връщаха отново и отново в главата му. Колкото и уиски да пиеше, спомените оставаха неумолими и непобедими. Всяка малка подробност от онази нощ оживя в ума му… а също и онова, което последва…
Черната карета не беше катафалка, но приличаше на такава. Масивна и тежка, прозорци със завеси и четири черни коня, водени от кочияш с мрачно лице и черен костюм.
Младият Лорънс само смътно съзнава, че го отвеждат. Умът му не възприема времето, движението и действието по ясен и съдържателен начин. Той има чувството, че се носи във въздуха. Когато чува гласове, не знае кому принадлежат. Гласът на баща му е глас на непознат. Другият глас — хората го наричат д-р Хонегер — му е също толкова непознат. Лорънс не е в състояние да свързва хората с реалността, защото нищо не е реално.
Всичко това е само сън. Кошмар. Той знае това, защото не може да не е кошмар. Не може да не е кошмар онова, което видя миналата нощ в градината. Черният дъжд. Тялото на майка му. Необузданата мъка на баща му. Тези неща са невъзможни в реалния свят… те принадлежат на тъмните сънища. Лорънс разбира това. По същия начин както разбира, че черната карета и д-р Хонегер не принадлежат на света на будните. А черните коне и тази странна сграда — всички тези неща също са фрагменти от един кошмар. Бурята направи това. Тя беше прекалено оглушителна, прекалено силна и разруши света. А вятърът и дъждът отнесоха здравия разум.
Лорънс мисли за тези неща несъзнателно. Умът му е застинал в уродливи изопачени форми и яснотата е отмита от черния дъжд в канавката.
Очите на Лорънс виждат думи, изписани върху табела пред някаква сграда, но тези думи са непонятни. Те не му принадлежат, не могат да се поберат в този свят. В неговия свят няма Дом за лунатици „Ламбът“, а дори и да имаше, той нямаше да е там и баща му не би го отвел на такова място. Просто така става в кошмарите. Странни неща, лишени от смисъл, които умът не може да проумее.
— Бедното момче — казва нечий глас. Лорънс не знае чий е този глас и не го е грижа.
Той поглежда нагоре с очи, които са сухи, защото дълго не е мигал, но това не му пречи. Би му пречило в някакъв друг свят. Нито пък чувства убождане, когато иглата се забива в него. Това е само болка и тя също не му принадлежи.
Единственото, което му принадлежи, е мракът. Чувства как той се събира над него и го затиска и докато потъва в тъмнината, чува гласа на майка си, който пее стара испанска приспивна песен. Знае, че трябва да запомни думите. Но не може и това някак си не го тревожи.
Чернотата е толкова мека и гладка, и покрива всичко…
Връщайки се назад, припомняйки си с жестока яснота тези натрошени образи от момчешките си дни, Лорънс сложи ръце върху очите си в опит да отрече дори пред себе си, че плаче.
Четиринайсета глава
Погребаха Бен Толбът на другия ден. За погребенията обикновено се смята, че стават в мрачни дни, под сиви небеса, от които вали студен дъжд, но този ден слънцето упорито грееше и клоните на дърветата бяха пълни с глупави птички, пеещи жизнерадостно, сякаш болката и мъката не бяха отровили въздуха в Блекмор.
Погребалното шествие започна от църквата, където намръщения пастор Фиск произнесе дълга и монотонна проповед за преходността и крехкостта на живота. По време на службата Лорънс седеше до баща си и гледаше с омраза към стария викарий. Да се смесва скръбта с религиозното чувство за вина според него беше най-големият грях. Не беше ли достатъчна мъката от невъзвратимата загуба?
От време на време Лорънс поглеждаше крадешком наляво към сър Джон, който седеше като истукан, без да допусне дори и следа от емоция на лицето си, и надясно към Гуен Конлиф, която се беше прегърбила под тежестта на искрената си скръб. Тя се беше вкопчила в баща си, плачеше непрестанно, и Лорънс беше убеден, че думите на свещеника допълнително я гнетяха. И точно когато гневът му стигна до точка, когато беше готов да скочи и да прати пастора Фиск по дяволите, проповедта свърши. Паството стана и запя химн във възхвала на Божията милост, който поне не осъждаше хората за това, че са живели. И след това всичко свърши. Или поне църковната част.
Оттам ковчегът беше натоварен на катафалка, теглена от четири смолисточерни коне, и процесията пое към гробището. Пътят дотам за съжаление беше много по-дълъг от проповедта. В Църквата Лорънс поне имаше нещо конкретно, към което да насочи гнева си и чувството на безсилие, но сега му се струваше, че погребалното шествие се влачи прекалено бавно към мястото, където тялото на Бен щеше да почива завинаги. Да почива, да гние. И вероятно да бъде забравено след малко повече от поколение. Нямаше други Толбътови освен Лорънс и той нямаше никакво намерение да се върне да живее в имението. Съдбата беше отредила Бен никога да не се ожени за Гуен. Той нямаше синове, които да продължат името му, а Гуен беше млада… скръбта й щеше да има край. Скоро тя щеше да се върне в Лондон с баща си и след време разбитото й сърце щеше да се излекува. Сетне щеше да се омъжи за друг мъж и Бен щеше да се превърне в бележка в книгата на нейния живот. Смъртта му щеше да стане част от местния фолклор на Блекмор и той щеше да бъде запомнен повече с това как е умрял, а не как е живял.