Гуен забеляза Лорънс и появата му сякаш й донесе известно облекчение.
— Лорънс, вие кога се връщате в Лондон?
— След като разбера какво се е случило с Бен.
Всички го погледнаха с изненада, с изключение на Гуен, която кимна. При тези думи тя изправи гръб, вирна брадичка и на Лорънс му се стори, че вижда огън в очите й. Гуен се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Късмет — рече тя.
Но истинският й отговор, прошепнат в ухото му, беше: „Успешен лов.“
Когато се отдръпна, в очите й отново се събираха сълзи и тя тръгна бързо към каретата, която ги очакваше. След момент на неловкост Конлиф се поклони леко на двамата Толбът, понечи да се ръкува със Сингх, но сетне се спря, тъй като не знаеше дали по този начин няма да обиди някого от своята каста, най-накрая кимна нервно на сикха и се завтече след дъщеря си.
Лорънс и сър Джон се изкачиха по стълбите на площадката и изпратиха оттам с поглед каретата, която лъкатушеше надолу по обраслата в бурени алея. Сър Джон пъхна ръце в джобовете си и вдигна поглед от смаляващата се карета към нарастващия мрак на следобедното небе.
— Значи смяташ да разплетеш тази загадка, така ли? — промърмори той.
— Някой трябва да го направи.
— Очевидно нямаш много вяра на глупака Най.
Лорънс поклати глава.
— Да, така е. Той или не знае как да разследва този случай или се страхува да го направи.
— И смяташ, че ще се справиш по-добре от него с тази задача?
— Не бих могъл да се справя по-зле — отвърна Лорънс.
— Може би си прав.
— И освен това съм по-мотивиран. Най вече се е отказал от този случай. Аз няма да го направя.
Сър Джон се вгледа в него за кратко, след това се обърна и отново насочи вниманието си към падащия здрач.
— Това е добре, но твоето разследване търпи отлагане до утре, защото тази нощ ще има пълнолуние.
— Е и? Да не би да смяташ, че ще срещна върколак?
Сър Джон се подсмихна загадъчно.
— Бих те посъветвал да не излизаш днес навън, просто за всеки случай. — Когато Лорънс не отговори, сър Джон продължи: — Предполагам, че знаеш етимологията на думата лунатик? Тя, разбира се, идва от луна. На латински lunaticus означава „поразен от луната“. Хората винаги са знаели, че фазите на луната, нейната мощ и силата й на привличане, влияят на настроенията на хората със същото постоянство, с което определят приливите и отливите. При новолуние лудостта надига глава с пълна сила.
— Да — каза Лорънс с ледени нотки в гласа си, — познавам добре звуците, които се чуват в един дом за душевноболни при новолуние.
Сър Джон не каза нищо и само въздъхна дълбоко.
Каретата вече беше изчезнала напълно и над алеята падаше мрак.
— Ще останеш ли у дома довечера? — попита сър Джон.
— Ако настояваш — отвърна Лорънс неохотно.
— Настоявам.
Първата от нощните птици нададе жалостив писък от тъмнеещите дървета.
— Не мога да допусна да изгубя и теб — рече сър Джон и преди синът му да успее да отговори, старецът се обърна и влезе в „Толбът Хол“. Докато Лорънс се взираше в полуотворената врата, хиляди емоции се оплетоха около тръните в сърцето му.
Седемнайсета глава
Докато слънцето се топеше зад есенните дървета, армии от сенки се събираха в гората и над източните склонове и после се спуснаха към „Толбът Хол“. На Лорънс му се стори, че между две дихания светлите стени на къщата и стъклата на прозорците с отраженията в тях изчезнаха и се превърнаха в безформена маса, тъмна като власеница. Баща му си беше легнал рано и къщата беше притихнала и мрачна. Нито една светлинка не трепваше по прозорците. „Толбът Хол“ беше склопил очи за през нощта.
Нито едно от тези неща не смути Лорънс.
Той изведе черния кон от конюшнята и го поведе тихо по алеята. Имаше пистолет, затъкнат в колана си, в джоба на палтото си сгъваем нож — подарък от един работник по декорите от Чикаго и напълно заредена тежка ловна пушка в кобура на седлото. Ако луната отново тласне лунатика към пагубна ярост, нека той да заповяда, помисли си Лорънс.
Нека да заповяда.
Когато стигна желязната порта отвъд арката, небето вече беше започнало да придобива призрачно блед оттенък. Луната изгряваше. Как я беше нарекъл баща ми? — размишляваше Лорънс. — Богинята на лова.
Така да бъде. Устните му се изкривиха и на лицето му се изписа свирепо изражение. Нека убиецът на Бен да дойдеше. И тогава щеше да открие, че ловът вече е започнал.
— Нека да дойде — прошепна той дрезгаво. — Боже… нека само да дойде!
Лорънс се завъртя на седлото и конят тихо изцвили, когато заби шпори в хълбоците му. Заедно те се понесоха надолу по пустите пътеки, огрени от лунната светлина.