Дълбоко в гората Лорънс се спря на билото на един хълм и погледна надолу към кръг от изправени древни камъни, реликва от забравени времена. Те стояха като мълчаливи стражи до някогашното гробище, което бележеше единия край на имението „Толбът“. Лорънс помнеше, че бяха идвали тук с Бен като момчета, отдавайки се на игри и приключения в сърцето на гората. Но никога не беше виждал големия кръг от камъни под лунна светлина, Той подкара коня надолу по една лъкатушна пътека и влезе в пръстена.
Най-малкият от камъните беше два пъти колкото човешки бой и макар да изглеждаха грубо издялани, баща му твърдеше, че тяхното предназначение е било да изчисляват движението на звездите.
— Не съществува по-съвършен лунен часовник от този — бе казал сър Джон някога отдавна.
Лорънс яздеше между тъмните великани и най-накрая се спря пред обелиска в дъното на кръга, обагрен от бледата лунна светлина. Той се наведе над седлото си и погледна над плоската повърхност на камъка отгоре. Нямаше съмнение, че короната на луната се издигаше в абсолютния център на обелиска. Дори сега, когато в него се бореха гняв, мъка и нетърпение, Лорънс не можа да не се възхити на това съоръжение и по някаква причина това древно доказателство за преклонението пред луната му помогна да вникне в същността на маниакалните страсти на лунатиците.
Той се изправи на седлото, питайки се дали това място би привлякло убиеца, но малко по-късно поклати глава. Нямаше смисъл да си губи времето тук.
Пришпори коня си в лек галоп и навлезе в гората, насочвайки се първо към града, а сетне започна да го обхожда в широк кръг. Най-накрая намери онова, което търсеше. Не безумния лунатик, а нещо, което можеше да му даде едновременно и отговори и нишки, които да проследи. Чу го преди да го види: мандолини, цигулки, концертина и цафара, а също и ритмичното звънтене на цимбали от онези, които се слагат на пръстите.
Циганска музика.
Той дръпна юздите и тръгна между дърветата към едно отдалечено място, където танцуваха вълшебни светлини. Постепенно те станаха по-отчетливи и се видя, че идват от запалени факли, фенери и огньове на открито, около които бяха наредени дузина изписани цигански каруци. Върху стените и вратите на пъстрите талиги бяла издялани коне, птици, лъвове, грифони, цветя и лози, преплетени със сложни спираловидни орнаменти. Каруците образуваха нещо подобно на кръг около лагера, в средата на който имаше сметище, обградено с насип от пръст. Мъже и жени седяха на дървени сгъваеми столове или лежаха на одеяла с дивни шарки по тях. Деца се боричкаха и играеха по периферията на стана или седяха до родителите си и гледаха забавлението. Лорънс също се спря и се загледа.
Неколцина музиканти свиреха монотонна хипнотична мелодия, докато една тъмнокоса смугла жена с алени устни танцуваше в центъра на кръга с еротична всеотдайност. Когато се завърташе многобройните й фусти се вдигаха достатъчно високо във въздуха, за да покажат голите й крака. От потта прозрачната й блуза бе залепнала за пълните й гърди, а очите й хвърляха тъмни огньове. Танцьорката се движеше като змия. Тя имаше пълен контрол над всеки свой мускул и тялото й трептеше и се извиваше в невъзможни еротични положения, докато светлината на огъня галеше плътта й.
Лорънс преглътна прахта в устата си и трябваше да тръсне глава, за да пропъди от ума си магията на съблазънта. Той слезе от коня си и го поведе в пространството между две каруци, наблюдавайки жената, която продължаваше да се извива, върти, подскача и полюшва.
— Chavaia6 — извика някой дрезгаво и когато Лорънс се обърна, видя един плещест циганин да излиза от сенките с пушка в ръцете си. Цевта не беше насочена към Лорънс, но мъжът държеше оръжието с професионална вещина и на смуглото му лице нямаше усмивка.
— Аз… — поде Лорънс, но мъжът изстреля в отговор дълга върволица от непонятни ромски думи. Преди Лорънс да успее да обясни, че не е разбрал нищо, едно момче изникна иззад мъжа и му направи предупредителен знак. То носеше провиснали гащи, вързани на кръста му с червен шал, бяла риза и черна жилетка с извезани лозови клонки.
Момчето изслуша каквото имаше да каже мъжът, сетне вдигна глава към Лорънс.
— Той казва, че трябва да останете с нас в лагера.
— Какво? — рече Лорънс изненадан.
— Гората не е безопасна.
Именно тогава Лорънс забеляза, че мъжът с пушката не гледаше към него, а се взираше в горските сенки зад гърба му.
— Да взема ли коня ви, ваша светлост?
Момчето едва ли имаше осем-девет години, но усмивката му вече беше угодническа и настойчива. Намекът, който се съдържаше във въпроса му, не убягна на Лорънс. Да взема ли коня ви, ваша светлост!