Лорънс бръкна в джоба си за монета, като се постара обещаващият звън на останалите да бъде чут от малчугана. Даде му монетата заедно с юздите и проследи как момчето върза животното за едно младо дърво с опитни движения. Когато конят се завъртя, момчето зърна пушката в здравия й кожен калъф. Това го накара да се спре и да погледне неуверено към Лорънс, който отговори на погледа му с многозначителна усмивка.
Лорънс показа на момчето втора монета, изваждайки я от джоба си с ловко движение, което бе научил много отдавна още през ранните си дни в театъра.
— Ето и още, за да не докосваш това нещо — каза той, бръквайки в джоба си за нова монета. — А също и трета, за да ме заведеш при човека, който продава такива украшения…
С другата си ръка Лорънс извади медальона на Бен от джоба на жилетката си и го провеси във въздуха, така че да улови отблясъците от откритите огньове.
Момчето посегна да вземе монетите, но когато видя медальона по-отблизо, усмивката изчезна от детското му лице. То погледна изображението на Свети Колумбан, наобиколен от вълци, сетне към мъжа с пушката, който кимна отривисто, и накрая вдигна глава отново към Лорънс. Посегна към монетите със сериозно изражение, като цялата му момчешка дяволитост беше изчезнала от лицето му. Поколеба се за миг, преди да вземе третата монета.
— Значи искате да разговаряте с Малева — каза малчуганът тихо и с мрачна почтителност.
— Предполагам, че да — съгласи се Лорънс. — „Води, Макдъф“7.
Момчето не попита кой е „Макдъф“, допускайки, че това е някаква чуждоземна фраза. То пъхна монетите в джоба си и даде знак на Лорънс да го последва в лагера. Докато вървяха, циганите го гледаха с известен интерес. Бяха петдесетина или повече, много от тях калайдисваха съдове, правеха фалшиви украшения, нижеха мъниста или бродираха цветя върху дрехи. Над огньовете къкреха казани с редки подправки, а над един от тях се въртеше цяло прасе, нанизано на шиш, от което в пламъците с цвърчене капеха сокове. Неколцина по-едри мъже го прецениха доколко можеше да представлява заплаха за тях, а други видяха в него вероятен заможен клиент. Всички в стана го удостоиха с поглед и Лорънс беше сигурен, че целият табор — от най-малкото дете до най-старата вещица — са пресметнали вярно цената на облеклото и вещите му до последното пени.
Извън кръга и в непосредствена близост до него, Лорънс видя голяма клетка на колела с едро, тромаво животно в нея, което стоеше отпуснато зад здравите метални пръчки — танцуващата мечка, за която беше споменал кръчмарят. Но Лорънс вътрешно се подсмихна, знаейки добре, че този жалък стар звяр не би могъл да хване брат му, камо ли да го убие. Клетото създание като че ли беше вече с единия крак в гроба.
Момчето го поведе към една каруца, която беше малко встрани от другите, под клоните на едно болно яворово дърво, чиито проядени от нощните пеперуди листа приличаха на дантела. Два фенера висяха на подпорите на малкото стълбище, което водеше към шарената врата на каруцата и окачените върху нея гоблени, отличаващи се с почти царствена пищност. Която и да беше тази Малева, тя очевидно се радваше на голяма почит в табора.
Момчето се спря пред кръга светлина, който хвърляше единият от фенерите, посочи с ръка фигурата, която седеше на стол близо до каруцата и без да каже дума повече, тръгна обратно към музиката и глъчката в главния лагер. Очевидно не му се оставаше и секунда повече в близост до силуета в сенките.
Лорънс нямаше такива задръжки и закрачи право към фигурата. От двайсетина крачки беше видно, че това е жена, но когато се приближи, разбра, че тя е изключително стара. Малева седеше прегърбена, наметнала пъстър шал върху костеливите си рамене. От време на време доближаваше до устните си тънка пура и си тананикаше в такт с далечната музика.
Тя чу стъпките на приближаващия се Лорънс, но не извърна дори глава, когато каза:
— Искаш ли да ти предскажа бъдещето?
Той се спря на няколко крачки от нея и провеси медальона на Свети Колумбан, очаквайки Малева да се обърне. Когато го направи, отегченото изражение на старицата се смрачи, а щом вдигна очи от медальона, за да срещне погледа на Лорънс, в тях се четеше някаква смесица между страх и тъга. Малева бавно протегна костеливата си сбръчкана ръка към металното украшение.
Тя го задържа в ръката си, сетне затвори очи и го притисна до гърдите си. Накрая сведе глава и заклима унесено, сякаш намерила потвърждение, че най-лошите й страхове са се сбъднали.