— По-добре влез вътре — промърмори тя.
Осемнайсета глава
Каруцата вътре изглеждаше като вехтошарски магазин. Гердани от евтини мъниста висяха от гредите, дузини лоши имитации на свещени реликви преливаха от чекмеджета и ракли, а едно пукнато гърне с монети за „добър късмет“ бе разпиляло съдържанието си на пода. Другата съществена част от декора бяха кутиите с лековити билки и бурканите с прахове и отвари от корени и екзотични цветя. По ъглите, окачени на върви, съхнеха странни сбръчкани растения, а по стените бяха заковани ивици от животински кожи. Малева посочи на Лорънс едно трикрако столче и той трябваше да отмести настрани няколко топа красиви платове, за да си направи място от другата страна на малката масичка за врачуване.
Малева остави медальона на масата и след като го изучава известно време, се облегна назад на стола си и дръпна от тънката си пура. Под светлината на припламналото огънче лицето й се видя по-ясно — съсухрено, изпито, изпълнено с болка и старост, но Лорънс отдавна беше свикнал с вида на актьори и актриси с тежък грим, за да изглеждат стари. Той лесно можеше да си представи лицето, което беше имала преди десетилетия. Вероятно е била красива, може би дори поразително красива. Правилните й черти бяха видни и сега, а старите й сълзящи очи все още пазеха част от някогашния огън.
Тя подаде на Лорънс старо тесте карти таро, накара го да ги разбърка, сетне ги взе, цепи ги веднъж и се зае да ги нарежда в редица. След това старицата започна да бръщолеви несвързано за болка, лоши поличби и мъката по мъртвата му майка. Лорънс не беше впечатлен. Всички в областта знаеха, че сър Джон е вдовец.
— … и ти се опитваш да намериш утеха в жените, които срещаш, но тази болка никога не си отива. Тя те терзае още по-силно…
Лорънс сложи ръка върху нейните, спирайки потока от безсмислени слова.
— Това не е причината, поради която дойдох тук — рече той. — И ти го знаеш.
Тя го погледна лукаво и предпазливо.
— Кажи ми за брат ми.
Малева сведе очи към ръката на Лорънс. Взе я в двете си ръце и я обърна, за да види дланта му.
— Има една картина в ума ти — каза тя и този път в гласа й нямаше притворство. — Ужасна картина, която не може да бъде изтрита. Тя се крие от теб, но ти знаеш, че е там. Което я прави още по-ужасна…
— Медальонът, който ти показах… Той беше намерен сред вещите на мъртвия ми брат.
— Но той не го е носил — рече тя и думите й прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.
Лорънс присви очи.
— Откъде знаеш това?
Тя не каза нищо.
— Вашият керван се е появил две седмици преди трима души да бъдат убити. Не мисля, че това е съвпадение.
Малева се усмихна едва-едва.
— Няма никакво съвпадение. Има само съдба. Но тя играе потайна игра. Какъв дял имаме в онова, което се случва, разбираме едва, когато играта свърши.
— И какво точно се случва? — попита Лорънс, подразнен от мистичните нотки в думите й. Той не беше суеверен и всичко това за него не беше нищо повече от бръщолевене на една стара циганка. Но сетне една друга мисъл пробяга през ума му и го накара да се наведе напред и да сложи длан на масата. — Тук ли е човекът, който уби брат ми? — каза той тихо със заплашителни нотки в гласа си.
Ако тонът му беше стреснал Малева, това по никакъв начин не пролича по лицето й.
— Мракът идва за теб. Трябва да напуснеш „Толбът Хол“ — каза тя с глас тих като среднощен шепот. — Трябва да бягаш от Блекмор.
— Не мога отвърна той. — Аз току-що пристигнах.
Отвън се чуха викове и писъци.
— Но си дошъл твърде късно…
Деветнайсета глава
Лорънс скочи на крака и се спусна навън, очаквайки най-лошото и надявайки се на най-лошото. Той искаше убиецът да е тук… да е тук! Искаше да хване негодника при едно от неговите смъртоносни нападения. Искаше да го залови с окървавени ръце, така че никой да не може да каже, че е невинен. Лорънс беше жаден за кръв, той мечтаеше и неистово копнееше да се изправи лице в лице с убиеца на Бен.
Отвори вратата с ритник и пред него се откри сцена на хаос, съвсем различна от онова, което очакваше.
Жива картина, която го накара да замръзне на мястото си.
На земята лежеше циганин, чието лице беше като кървава маска. Беше притиснал ръце към челюстта си, която беше разбита от тежък удар. Парчета от зъби се бяха забили в устните и брадичката му. Къса палка висеше на каишка от китката му. Една жена беше коленичила над него, за да го защити с тялото си от четирима едри мъже, които стояха в средата на циганския стан. Това не бяха цигани, а жители на Блекмор, които носеха тежки пушки и по израза на лицата им беше ясно, че са готови да използват оръжията си по всякакъв възможен начин. Един мъж избърса кръвта от приклада на пушката си с жестока усмивка върху грубите черти на лицето си. Лорънс го позна. Кърк, собственикът на кръчмата.