Пушката увисна в отмалелите ръце на Лорънс, докато оглеждаше цялото това клане, извършено от едно-единствено създание за… колко време? Минута? По-малко? Секунди?
Чудовището си беше отишло. Листата и храстите все още се поклащаха там, където бе изчезнало. Касапницата беше свършила.
Но то беше взело момчето.
Лорънс знаеше, че преследването му означаваше сигурна смърт. Само луд човек би си помислил подобно нещо. Само глупак би го направил.
С вик, който започна дълбоко в гърдите му, Лорънс Толбът стисна пушката с две ръце и се гмурна в гората.
В преследване на нещо, което не можеше да съществува.
На лов за върколак.
Двайсет и първа глава
Сиянието на луната му показваше пътя. Движеше се толкова бързо, колкото позволяваше предпазливостта, следвайки дирята, която чудовището оставяше. Счупени клони, стъпкани храсти, следи от нокти в земята. Лорънс може и да не беше толкова опитен ловец като баща си, но нямаше проблем с намирането на дирята. Чудовището не полагаше никакви усилия да прикрива следите си.
Сетне храсталаците оредяха, земята стана по-камениста, следата започна да се губи и накрая изчезна напълно. Лорънс престана да тича, забави ход и тръгна предпазливо, леко приведен, оглеждайки внимателно коравата земя за драскотини от нокти.
Но такива нямаше.
— Не, по дяволите! — изръмжа той. — Не прави това…
Продължи напред, следвайки по-скоро инстинкта си, отколкото видимите следи. Изкачи се на един хълм и видя оттам, че каменистото поле малко по-нататък свършваше, губейки се в пазвите на друга част на гората. Там дърветата бяха много по-стари и високи и стърчаха от земята като пръстите на погребани великани. Клоните им образуваха толкова плътен балдахин, че шубраците долу бяха доста редки. И макар земният пласт под дърветата да беше тънък, там имаше дълбоки мочурища, които бълваха към небето сива пара.
Лорънс стисна здраво пушката, прекоси каменистото поле и навлезе в старинния лес. Там цареше тайнствен полумрак, защото лунното сияние проникваше едва-едва и напредването криеше много повече опасности. Студена пот избиваше от порите му и се стичаше на струйки под дрехите му.
— Помогни ми — прошепна той на Бог, когото отдавна бе спрял да почита. Вярата му беше накърнена от смъртта на майка му, но тук в гората, на това ужасно място, докато преследваше създание, самото съществуване, на което беше доказателство за един много по-необятен свят, той търсеше всяка възможна помощ. — Моля те…
Гората беше огромна и пуста и с всяка следваща стъпка ставаше все по-тъмна. Над земята беше увиснала гъста мъгла, която миришеше на сяра и разложение.
Той продължи напред и след около четвърт час колоните на старите дървета отстъпиха на по-млади техни побратими и по-гъсти шубраци. Но дори и тук се усещаше атмосферата на някаква непонятна враждебност. Храстите бяха главно бодлива зеленика и дива роза и се забиваха в дрехите му като малки зъби. Буйна коприва се залепяше за крачолите на панталоните му и от време на време коравите листа на див рододендрон шибваха лицето му.
Изведнъж установи, че стъпва по нещо меко, но мъглата беше вече толкова гъста, че се наложи да опипа земята, за да се увери, че това е дебел мъх. Теренът се спускаше надолу, сетне отново се издигаше и Лорънс крачеше през мъглата без никаква представа за посоката, губейки все повече надежда, че ще намери детето.
Сетне чу далечен звук някъде отляво.
Гласове.
Спря се и напрегна слух. Викове на мъже, но думите бяха странни. На ромски. Циганите също бяха тръгнали след чудовището. Вероятно достатъчно от тях бяха оцелели след нападението, за да организират преследването му.
Това е добре, помисли си Лорънс. Може би големият им брой щеше да насочи създанието към него, също както викачите по време на лов изкарват тигъра от леговището му. Но миг по-късно разбра, че предположението му е било погрешно. Неочаквано се разнесе самотен пронизителен вик на ужасяваща болка, който се издигна над мъглата и след това изведнъж замря. После се чуха изстрели и още викове.
А сетне нощта беше разкъсана от дългия смразяващ сърцето вой на върколака.
За момент Лорънс се спря като окаменял. В ума му се мярнаха видения на зъби, нокти и кръв и след това в гърдите му закипя неистова ярост. Изръмжа и се затича в мъглата с надеждата да стигне мястото на сблъсъка преди да е свършил, жадувайки той да бъде човека, който ще повали чудовището. Нуждаеше се от това заради Бен.