Тичаше и тичаше, но мъглата изкривяваше звуците на битката. В един момент изстрелите като че ли се чуваха само на стотина метра право пред него, но сетне сякаш идваха отдясно. После пък отляво.
Продължи да тича, препъвайки се в коренища, подхлъзвайки се в горския мъх, докато накрая нещо огромно и тъмно се възправи над него в мъглата. Лорънс се закова на място и вдигна пушката си, но силуетът пред него беше прекалено високо, прекалено монолитен.
С оръжие, готово за стрелба, той направи още няколко крачки напред. Втори великан изникна отляво сред въртящите се талази мъгла и след това още един отдясно. И тогава Лорънс разбра къде е попаднал и какво е намерил.
Това беше древното гробище с неговите високи обелиски. По някакъв начин, изгубен в мъглата, той бе направил пълен кръг, озовавайки се в покрайнините на собственото си семейно имение. Беше минал оттук преди по-малко от час. Изведнъж го обзе неприятно чувство, когато осъзна, че майка му е погребана в мавзолей на по-малко от миля от мястото, където стоеше. Защо не се беше сетил за това по-рано, когато мина оттук с коня си? Сега споменът заби студени шипове във вътрешностите му.
Нещо помръдна в мъглата в далечния край на гробището и Лорънс бързо приклекна, заставайки нащрек.
Тих звук. Изскимтяване.
— Момче! — извика той тихо.
Ново изскимтяване. Лорънс тръгна предпазливо към центъра на кръга, като насочваше двуцевната пушка ту в едната посока, ту в другата.
Мъглата се завъртя и там, на десетина крачки от него, беше момчето.
Живо!
Всемогъщи боже! Думите просто се изтръгнаха от него. Той се втурна към детето, наведе се и го хвана за ръката. — Добре ли си? Можеш ли да тичаш?
Детето вдигна към него ужасеното си и набраздено от сълзи лице, но по нищо не личеше да го е разбрало. Лорънс повтори въпроса си, но момчето само поклати глава и каза бързо нещо на родния си език.
— По дяволите! — процеди Лорънс, сетне изправи детето на крака и го огледа дали е ранено. По дрехите му имаше кръв, но предполагаше, че не е негова. Завъртя го към светлината на луната, за да вижда по-добре и ахна от изненада, когато видя на гърдите на детето да проблясва нещо ярко и сребърно.
Момчето носеше медальон. Медалът на Свети Колумбан. Същият като този на Бен. Онзи, който сега беше в джоба му.
Една мисъл се прокрадна в ума му и го накара да замръзне на място. Лорънс беше казал на Малева: „Той беше намерен сред вещите на мъртвия ми брат.“
А тя беше отговорила: „Но той не го е носил.“
Старата циганка му беше върнала медальона, но той го беше пъхнал в джоба си. Това момче, го беше носило и въпреки че върколакът го беше отнесъл, той не му беше сторил нищо.
— Не — каза Лорънс, отхвърляйки с презрение абсурдността на това суеверие, но всичко, което се беше случило тази нощ, като че ли осмиваше собственото му неверие.
Той се изправи и стисна пушката в двете си ръце.
— Момче — рече той тихо и детето вдигна глава, реагирайки на тона му, макар да не разбираше думите му. — Бягай.
Но детето бе преживяло прекалено много, бе понесло прекалено много. То гледаше Лорънс с невинното упование на дете, което очаква възрастните да решат всички проблеми и да прогонят всички чудовища.
— Господи — прошепна Лорънс, след което взе детето в прегръдките си и тръгна към най-близката група надгробни камъни. Над тях луната, огромна и могъща, властваше над пялото небе и с прималяло сърце той си даде сметка, че това беше Богинята на лова, която тази нощ беше дошла да наблюдава клането на тази най-древна арена.
Лорънс тръгна към периферията на кръга, но с крайчеца на окото си долови някакво движение и се завъртя. Там нямаше нищо освен една дупка, изрязана в мъглата. Не беше нужно да се пита какво е това. Той знаеше. Както и момчето, което проскимтя и се вкопчи в него.
Чу се звук, дращене на нокти по камък и Лорънс отново се обърна. И отново не видя нищо, освен завихрената мъгла, сякаш там беше имало нещо секунда преди да се обърне.
То беше тук. Знаеше това.
И си играеше с него.
Сърцето му биеше толкова силно, че се питаше дали самите камъни няма да започнат да треперят. Момчето беше тежко. Както и пушката. Ако можеше да се добере до циганите, които претърсваха гората, тогава може би нямаше да се наложи да стреля. Но ако останеше тук, ако бъдеше принуден да се бие на това място, нямаше да може да стреля с една ръка.