С натежало сърце Лорънс остави момчето на земята. Детето се опита да се вкопчи в него, но той го отблъсна, макар да знаеше, че щеше да се почувства изоставено… А Лорънс познаваше това чувство.
Той отстъпи назад от стената от мъгла, опитвайки се да отгатне къде е създанието, опитвайки се да влезе в кожата му, за да предвиди откъде ще дойде нападението. Продължи да отстъпва назад, докато гърбът му се удари в студен гранитен блок. Сега атаката можеше да дойде само отпред, но в следващия момент сърцето му прескочи и замря в гърдите му.
Той го чуваше. Дълбокото учестено дихание на звяра. От другата страна на гранитния блок.
Зад него.
Ледена пот потече по лицето му и опари очите му. Сякаш това бяха сълзи.
Близна устните си и доближи пръста си до спусъка. Имаше шанс. Само един-единствен шанс. Ако се завъртеше около камъка и отстъпеше няколко крачки назад, ако го направеше светкавично и безпогрешно, можеше да открие огън с двете цеви от непосредствена близост. Това беше най-добрата му възможност. Единствената му възможност. Но почти изхлипа от ужас при мисълта за онова, което се канеше да направи.
Господи, помогни ми, извика той в ума си. Господи… ако съществуваш… ако си там… ако изобщо те е грижа… помогни ми!
Лорънс си пое дълбоко въздух и пристъпи към действие!
Завъртя се около камъка вляво, отстъпи пет крачки назад и вдигна пушката. Дръпна единия от спусъците и изстрелът го отхвърли назад, при което куршумът проби голяма дупка… в нищото.
Върколакът го нямаше.
Лорънс стоеше там, недоумяващ, стъписан.
Как беше възможно да е сгрешил? Той го беше чул.
Лорънс направи пълен кръг, завъртайки все още пушещото дуло, предизвиквайки създанието да излезе от мъглата.
Но то не беше в мъглата.
Той чу изръмжаване. Глухо, приглушено и кръвожадно.
Над него.
Лорънс вдигна глава и там, на върха на обелиска, очертан върху великолепието на богинята луна, беше могъщият силует на звяра.
Той се опита да вдигне пушката. Беше бърз. Но създанието беше по-бързо.
Върколакът се хвърли върху него, протегнал хищно огромните си нокти, и го събори с такава сила върху влажната земя, че от устата на Лорънс изхвърчаха пръски кръв и всичкия въздух, който беше в гърдите му. Той успя да дръпне втория спусък, но куршумът мина покрай главата на чудовището, рикошира в камъка с искри и излетя безполезно към гората.
Върколакът просъска от ярост, докато го дереше с ноктите си. Единствено дебелият вълнен плат на връхната му дреха го спаси да не бъде изкормен, но въпреки това той почувства изгарящите линии на болка върху гърдите си, а палтото му отпред цялото беше разкъсано на ивици.
Лорънс се бореше. Това бяха последните мигове от живота му и той го знаеше, но въпреки това се бореше. С цялата си ярост и омраза! Заради Бен и другите, които бяха загинали днес! За собствената си душа! Стоварваше юмруците си върху гърлото, устата и очите на чудовището. Усещаше костите му под пестниците си и чувстваше как собствените му кокалчета се раздробяват. Вдигна коляно в опит да го отблъсне от себе си. Дори го хапеше и откъсна от него парче плът с козина. Той се бореше, и бореше, и бореше.
Но сетне върколакът отблъсна ръцете му настрани, сякаш бяха клечки, и с кръвожаден рев се хвърли напред, забивайки зъби в рамото му.
Болката беше толкова силна и чудовищна, че Лорънс пропадна в свят на червено безумие. Създанието разтърси глава, ръфайки го, глозгайки го, докато най-накрая се дръпна назад, откъсвайки парче плът и мускули от рамото на Лорънс. Кръв изпръска лицето на чудовището и заслепи Лорънс. Тя плисна в, устата му и той усети вкуса й — гореща и солена, ухаеща на бакър и ужас.
Създанието преглътна месото и се приготви за последното си захапване. Смъртоносното захапване, което щеше да сложи край на цялата тази болка и ужас.
И след това — ХРЯС!
Нещо се блъсна във върколака и го събори настрани. Лорънс, замаян и почти изгубил съзнание чу рева му, в който имаше по-скоро гняв, отколкото болка. След това още един трясък. И още един. Залпове от огнестрелно оръжие.
Викове. Мъже крещяха на език, който не разбираше.
Още изстрели.
И сетне смазващата тежест на чудовището изчезна. То скочи на крака и се втурна в мъглата, докато куршумите свистяха и бръмчаха като стършели, отчупвайки парчета от каменните блокове.
Лорънс повдигна глава и видя човешки фигури да изпълват кръга. Мъже. Цигани. Много на брой. Някои от тях продължаваха да стрелят в мъглата. Един мъж вдигна малко момче от земята и го целуна по лицето, очите, челото и бузите. Другите дойдоха при Лорънс и се скупчиха около него. Докоснаха го. Помагаха ли му? Или го убиваха?…