Лорънс губеше връзка с реалността. Мъглата се разстилаше, полепваше по очите му, по главата му… Гой погледна нагоре към голямото бяло лице на Богинята на лова, което изпълваше очите му и властваше над ума му… А сетне и то избледня и се превърна в мрак и мъгла.
Но преди умът му да пропадне в големия кладенец от сенки, той чу гласа на създанието да се издига над гората — един-единствен протяжен вой. Не на болка, не на поражение, а на свиреп триумф.
Лорънс Толбът потъна под този звук и започна да се спуска в тъма, която нямаше край.
Двайсет и втора глава
Мъжът трябваше да е мъртъв. Раната му бе ужасна. Земята там, където беше лежал, беше просмукана с кръв, а превръзките, които мъжете от лагера му бяха направили, бяха вече подгизнали.
Малева запали една от тънките си пури и се вгледа в лицето на Лорънс Толбът, който лежеше на два дървени сандъка, доближени един до друг и покрити с чисто одеяло. Чертите му бяха издължени, кожата му сива и набраздена от пот и засъхнала кръв, клепачите му потрепваха от време на време и очите му се отваряха, но в тях нямаше нито разум, нито разбиране. Този мъж умираше — трябваше да е вече мъртъв — но Малева беше на друго мнение. И онова, което знаеше, късаше сърцето й.
Мъжете от лагера бяха върнали момчето, което беше невредимо, но дълбоко разтърсено от преживяното. Бяха го довели първо при нея и макар всички да бяха видели медальона около шията му, те искаха да чуят какво мисли тя. Малева огледа детето от глава до пети и го целуна по челото.
— Съдбата е била благосклонна към този малчуган — каза им тя, говорейки на ромския диалект на тяхното племе. — Макар да беше жестока към толкова други.
Мъртвите бяха положени в редица. Шестима мъже, три жени. Едно дете. И петимата мъже от града — четиримата с пушки и полицаят. Всички те сега лежаха в редица, а разнебитените им тела бяха покрити с платна. Някои от труповете бяха без крака, други без ръце. Ромите претърсиха гората, за да намерят липсващите части от тела, но когато приключиха с тази зловеща задача, се оказа, че усилията им не са се увенчали с пълен успех. Звярът се беше хранил, докато беше убивал.
Мъжът на импровизираното легло простена и в своя делириум се опита да стане, но едва-едва беше повдигнал ранената си ръка, когато болката експлодира във всеки негов нерв… и той закрещя. Очите му се отвориха широко и Малева видя, че болката беше събудила ума му. Той се взираше в нея с ясното съзнание за случилото се и реалността застрашаваше да разстрои разсъдъка му.
Матева даде знак на помощничката си, красива жена, която нямаше още двайсет и една, но вече притежаваше дълбоки познания за лечителските изкуства.
— Дръж го, Саския — нареди Малева. — Но бъди внимателна.
Лорънс вършееше с ръце и крещеше, но младата жена го притисна нежно, но решително надолу, шепнейки му утешителни думи на ромски. Той бръщолевеше нещо несвързано на английски, от което тя не разбра и дума. Пристъпът му на паника беше като буря в тясното пространство на циганската каруца. Малева пристъпи към него, взе една купа със смесени билки, драсна клечка кибрит и я пусна в купата. Веднага се изви син дим, който изпълни купата със силна миризма.
— Задръж дъха си — рече Малева и Саския се подчини. След това старата жена поднесе димящата купа под носа на Лорънс и с всяко свое следващо отчаяно вдишване той поемаше дима от тлеещите билки в дробовете си. Секунди по-късно виковете му замряха до неясно стенание, а очите му изгубиха фокус. След половин минута Лорънс се отпусна отмалял назад и притихна. Само дишането му оставаше затруднено, но скоро и то се успокои. Малева отвори вратата и изсипа горящите билки на земята. Сетне отвори и прозореца, за да прогони упойващия дим със студения нощен въздух.
Най-накрая Малева и Саския издишаха въздуха, който бяха задържали до този момент, и всяка от тях си пое отчаяно дъх. Известно време само дишаха. Първа се размърда Матева, която отвори един сандък, в който държеше инструментите на лечителския си занаят. Тя избра една игла, вдяна в нея конец от черво и я подаде на Саския. След това Малева потърси медальона на Свети Колумбан в джоба на Лорънс и като го намери, повдигна леко главата му и го окачи на врата му. Самият медальон сложи върху сърцето на Лорънс, чието дишане скоро след това стана по-отмерено.
Младата жена погледна раната и сетне вдигна очи към Малева.
— Защо го спасяваш? — попита Саския. Отвън все още се чуваха плач и ридания. Тя познаваше всеки от загиналите и мъката беше като нож в сърцето й.
— Той рискува живота си заради един от нашите. За дете, което дори не познаваше.