— Той е бил ухапан! Ако имаш милост към този човек, трябва да сложиш край на страданието му, преди да е започнало.
Малева поклати глава.
— Искаш да ме направиш грешница ли?
Саския остави иглата и взе ръцете на Малева в своите.
— Не е грешно да убиеш един звяр.
Старата жена помилва косата на Саския.
— Така ли мислиш? — попита тя. — А да убиеш човек?
— Не е същото.
— Къде свършва едното и започва другото?
Саския се отдръпна назад с лице, помрачено от съмнение. Тя взе иглата и се зае със зеещата рана. Иглата влезе лесно в плътта и бързите ловки пръсти на младата жена, започнаха малко по малко да затварят разкъсаната плът. Раната беше огромна и зашиването щеше да отнеме много време. Докато работеше, тя клатеше глава.
— Кажи какво мислиш, момиче — подкани я Малева нежно.
— Мнозина ще страдат заради това.
Малева дълго мълча и когато заговори, гласът й беше тих и тъжен:
— Понякога Съдбата е сурова. Но тя преследва по-висши цели.
Саския вдигна очи от раната, видимо обезпокоена, но старицата погали бузата й.
— Винаги ли? — попита Саския.
— Винаги — рече Малева, макар да не срещна погледа на младата жена, когато отговори.
Двайсет и трета глава
Теглената от един кон каруца на Малева беше малка, но достатъчно голяма, за да превозва чувалите със зеленчуци и купчините необработени кожи, с които старата жена търгуваше из градовете. Тя седеше на капрата, наметната с пелерината си, а лицето й беше осветено от малък фенер, който висеше от навеса на ръждясал синджир. Пред нея „Толбът Хол“ се издигаше като тъмна крепост, но всичките му прозорци пламтяха в светлини.
Входната врата се отвори, когато тя спря каруцата пред широко каменно стълбище, и един висок сикх излезе навън. Той държеше голяма газена лампа в едната си ръка и страшен на вид нож в другата.
— Какво търсиш тук? — попита чуждоземецът. — Имаме много тревоги тази нощ и ти нямаш никаква…
Гласът й прекъсна възраженията му:
— Нося лоши новини в този том на скръбта. — И с тези думи тя се пресегна и отметна одеялото, покриващо тялото, което лежеше в каруцата, привързано с каишки, за да не се клатушка.
Сингх извика на урду и след това на английски. Но сър Джон, изтощен, разрошен и по халат, украсен с леопардова кожа, беше точно зад него. Той разтърка уморените си очи и изведнъж замръзна на мястото си, когато видя тялото в каруцата.
— Лорънс! — Името се изтръгна от гърдите му, след това сър Джон отблъсна Сингх настрани и се спусна надолу по стълбите. Сикхът веднага го последва. Те се надвесиха над тялото и го огледаха под светлината на фенера.
— Той е жив — ахна Сингх.
Сър Джон затвори очи за момент, вкопчвайки пръсти в ритлите на каруцата.
— Благодаря ти Господи…
Малева седеше на пейката, наблюдавайки двамата мъже, които внесоха Лорънс в къщата. Вратата се затвори с трясък и дворът потъна в мрак и тишина.
— Дано Съдбата да те пази — прошепна тя. — Дано съдбата да пази всички ни.
Сетне Малева обърна каруцата и остави коня сам да намери пътя си обратно до лагера.
Двайсет и четвърта глава
За Лорънс времето беше изгубило всякакъв смисъл. Ходът му не означаваше нищо за него. Той не знаеше кой ден е, нито кой час и имаше само смътна представа къде е. Носеше се може би векове в море от мрак, което нямаше нито долу, нито горе. Беше като едно от онези слепи създания, които живеят в тъмните дълбини на океана, движейки се в едно вечно небитие без цел и посока. Единственият звук беше този на собственото му дишане — ниско, дълбоко и равномерно, и когато се заслушваше в него, се унасяше отново в сън.
По едно време отвори очи, за да види празна стая и полегатите златни лъчи на следобедното слънце.
Той премигна и когато отново отвори очи, беше вече нощ и единственият източник на светлина беше една самотна свещ. Някой като че ли спеше на стола, но той не беше сигурен дали това е човек или купчина стари палта. Всъщност не го беше грижа и малко по-късно отново склопи очи.
Още едно примигване и Гуен Конлиф беше там, седнала на стола до прозореца, с лице огряно от слънцето и Библия в скута си. Гуен? Защо тя беше тук? Лорънс се помъчи да си спомни коя е тя, но колкото повече се опитваше, толкова повече отговорът му се изплъзваше. Той я видя да помръдва и да се извръща към него, но вече отново потъваше в мрака. Така и не разбра дали изрече името му.
На няколко пъти забеляза хора в стаята си. Сър Джон стоеше до прозореца, сключил ръце зад гърба си, с тяло, сковано от напрежение, докато някакви други мъже говореха думи, които Лорънс не разбираше. Един-два пъти видя Сингх и имаше смътния спомен как някой притиска влажна кърпа до челото му. Сингх ли направи това? Или баща му? Или Гуен? Или сънуваше?