След известно време престана да търси отговор на този въпрос. Той харесваше мрака. В него се чувстваше по-добре, плувайки в морето на нищото, и затова стоеше там колкото може по-често. Там долу нямаше болка. Там долу нямаше спомени. И нищо не го преследваше в сенките.
Лорънс плуваше в сънищата си, докато часовете се превърнаха в дни, а дните в седмици.
Сър Джон Толбът отпи от уискито си и остави чашата на каменния парапет на наблюдателната си кула. Той се беше отказал от обичая си да влиза тайно вътре, за да си долее още и гарафата, в която беше останал само един пръст от златистата течност, сега стоеше до чашата.
Беше хладна утрин и хапещият въздух вече предвещаваше наближаващите студове. Но дори и сър Джон да усещаше студа въпреки изпитото уиски, това изобщо не личеше по лицето му.
Докато стоеше там, оглеждайки полетата и пътищата в имението, наблюдавайки вълните от листа, разнасяни от вятъра, той забеляза нещо тъмно да се движи в далечината. Завъртя телескопа си и се наведе над окуляра. Колона от цигански каруци се очертаваше на хоризонта, смаляваше се и чезнеше от поглед, докато се отдалечаваше от Блекмор.
Сър Джон гледаше с присвити очи, свил устни в жестока презрителна усмивка. Той взе чашата, сипа си останалото уиски и остана там, отпивайки, докато студеният вятър фучеше покрай него.
Кочияшът дръпна юздите на конете, спирайки каретата в покрайнините на Блекмор и се извърна на капрата. Миг по-късно вратата се отвори и един пътник скочи долу.
— Сигурен ли сте, че това е мястото, където искате да слезете, сър?
Мъжът се разкърши и сложи бомбето на главата си. Той беше висок, с тежък мустак и бакенбарди, нос, който е бит чупен най-малко два пъти, сурова уста и вида на човек, който е прекарал не малко време по безмилостните улици на Лондон. Мъжът оправи гънките на жълтеникавокафявото си палто и обходи с поглед тъжното сиво градче и мрачния пейзаж отвъд него.
— Сър?…
— Да, сигурен съм — отвърна високият мъж. Той се пресегна и извади от каретата тежка пътна чанта.
Кочияшът го погледна неуверено и хвърли подозрителен поглед към Блекмор. Беше чувал за това място. Лондонските вестници бяха пълни със странни истории за масови убийства, извършени само преди месец. От някакво диво животно. Той вдигна глава към небето, сякаш опитвайки се да прецени колко още часа оставаха от деня и след това, без да губи повече време, цъкна с език и подкара конете, които моментално се подчиниха, сякаш и те нямаха търпение да си тръгнат от тук.
Високият мъж остана да стои край пътя, изпращайки каретата с поглед. Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към едно малко възвишение, за да огледа по-добре района оттатък града. Сега, когато есента беше събрала повечето листа на дърветата, околността се виждаше като на длан на цели мили разстояние. В края на долината се мержелееха дори задушените от бурени полета, които обграждаха „Толбът Хол“.
Мъжът извади пура от вътрешния си джоб, запали я и известно време остана там, пушейки, докато изучаваше имението. Сините му очи бяха проницателни и студени като диаманти.
Той се усмихна на себе си, сетне се обърна и тръгна, без да бърза, към града.
Сингх пристъпваше тихо по коридора. Тишината беше станала обичай през последните няколко седмици. И докторът от града и специалистите, които сър Джон беше довел, бяха категорични, че спокойствието е от решаващо значение за оздравяването на пострадалия. Никакви шумове, никакви сътресения, никакви изненади. Почивката беше най-важното условие, за да има някаква надежда, че разрушеното тяло на Лорънс ще намери сили да се възстанови.
Сингх държеше поднос с кана вода и чиста кърпа в едната си ръка, а с другата внимателно натисна дръжката на спалнята. Още първия ден след злополуката, той се беше погрижил да смаже бравите, така че да се отварят безшумно. Сикхът открехна леко вратата и първото нещо, което видя, беше мис Конлиф на обичайния си пост, заспала на стола до прозореца с отворена книга в скута си. Гуен беше стояла будна цялата нощ, бдейки над Лорънс, защото именно тя му беше изпратила писмо в Лондон, за да го помоли за помощ при издирването на Бен. И освен това беше подкрепила решението му да преследва чудовището, което едва не го беше убило.
Сърцето на Сингх се късаше от мъка, докато мислеше за тези неща. Той познаваше Бенджамин и Лорънс още от деца. Беше плакал, когато сър Джон изпрати Лорънс в дом за душевно болни и след това в Америка. Той и сър Джон се бяха спречкали жестоко тогава, но в края на краищата Сингх беше слугата, а сър Джон господарят на къщата. Но Бен… бедното момче беше отраснало пред очите му и той го беше обикнал като роден син. Затова болката и мъката му по Бен бяха силни, а сега, изглежда, че и Лорънс щеше да умре. Три седмици в безсъзнание, без никаква следа от разум и без знак за възстановяване.