— Татко, какво казаха циганите?
Устните на стария мъж се изкривиха в лека усмивка.
— Че дяволът е дошъл в Блекмор.
Докторът отдръпна ръката си от Лорънс и мълчаливо превърза раните му. Междувременно не срещна погледа на нито един от присъстващите. Веднага щом свърши, прибра инструментите в чантата си и стана.
— Какво не е наред? — попита Гуен. — Да няма инфекция или…?
Доктор Лойд поклати глава и най-накрая срещна очите на Лорънс.
— Това е… забележително — рече той. — Преди седмица можех да се закълна, че никога повече няма да видите тази ръка.
— А сега? — попита Гуен.
Докторът я погледна продължително.
— Той бе изгубил сухожилието и повечето от мускулите на ръката си. Но сега изглежда… ъ-ъ… че тя се е излекувала.
— Излекувала? — отекна сър Джон.
— Това е наистина невероятно. — Лойд се обърна отново към Лорънс, но гледаше леко встрани. — Невероятно. — Докторът изпъна рамене. — Ще намина да ви прегледам към края на седмицата.
— Докторе… — спря го Лорънс, — … благодаря ви. Вие сте чудотворец.
— Заслугата не е моя — отвърна доктор Лойд, продължавайки да избягва погледа на Лорънс, след което се обърна и излезе. Изпрати го Сингх.
След като докторът си тръгна, Гуен оправи смачканите възглавници на Лорънс, а сър Джон застана до края на леглото му.
— Мис Конлиф — каза той тихо, — благодаря ви, че останахте с нас през този тежък период. Може би, ако имаше някакво чувство за синовна почит в тази къща, ние нямаше да ви създадем такива неудобства.
Гуен настръхна и Лорънс отклони поглед от нея към баща си. Той долови напрежението помежду им и правилно предположи, че това беше епизод от спор, който беше вървял през последните няколко седмици. Думите й само потвърдиха предположението му.
— Лорънс само се опитваше да открие кой е убил Бен — отбеляза тя студено. — Както вие добре знаете. Онова, което той направи, беше героично и продиктувано от обич.
— Обич? — повтори сър Джон, поклащайки глава. — Не, скъпа, мисля, че в случая е имало по-силен мотив. Обичта рядко е чувството, което изпраща един ловец в гората.
Лорънс не каза нищо. Имаше много неща от онази нощ, които плуваха в мъгла, но изгарящата омраза и неудържимата ярост — тези неща си спомняше със съвършена яснота. Но той не искаше да застава на страната на баща си срещу Гуен.
— Наречете то както искате — настоя Гуен, — но Лорънс не се е държал като своеволно дете онази нощ. Той е мъж. — Гласът й трепна за момент. — Доблестен мъж… който изстрада ужасно много.
— Но без полза — възрази сър Джон.
— Не е вярно! Сега ние знаем, че убийството на Бен не е бито дело на някакъв лунатик, който случайно е минавал оттук. Не беше ли това една от вашите теории? Е добре, онзи, който нападна циганския лагер, не е бил безумец.
— Да — съгласи се той, — но все още не знаем какво е той, нали?
— Така е… но знаем, че каквото и да е това същество — то все още е някъде там.
Двайсет и шеста глава
Доктор Лойд беше оставил сънотворно за Лорънс и въпреки протестите му, Сингх едва не го изля насила в гърлото му. Скоро той отново потъна в някаква черна дупка. Не беше сигурен дали са минали часове или дни. Самото събуждане, сблъсъкът с реалността, болезнените прегледи на доктор Лойд, въпросите на баща му, строгият поглед на Сингх и утехите на Гуен — всичко това беше прекалено много за Лорънс и той неусетно се унасяше отново в морен сън. Но това беше сън, а не кома.
Когато се събуди, беше дълбока нощ. Гуен вече не беше на стола си. Лорънс смътно си спомняше, че сър Джон беше настоял тя да прекара поне една нощ в леглото си в стаята от другата страна на коридора, която тя почти не беше използвала след завръщането си. Макар че щеше да му е приятно да поговори с нея в тихото уединение на нощта, той беше не по-малко доволен, че е сам.
Рамото му пулсираше. Не беше точно болка, но не беше и приятно усещане. Сякаш нещо странно пълзеше под кожата му. Лорънс беше чел за хирурзи, които слагали личинки в инфектирани рани, защото малките паразити ядели само мъртвата, но не и здравата плът. Макар да разбираше научната логика на този метод, мисълта за това дълбоко го отвращаваше и той се молеше на бога да няма никакви гърчещи се ларви под превръзките му.
Лорънс извъртя краката си, стъпи на пода и известно време мърдаше пръстите си, усещайки под тях гъстия мъх на килима. Но странното усещане продължи. На няколко пъти отвори и сви дланта на ранената си ръка. Преди тя беше скована и безчувствена, а сега пръстите и мускулите му се движеха без никакво усилие. Това го успокои, но все още усещаше пулсиране и гъделичкане в областта на рамото си.