— Лорънс — поде Гуен, — не позволявай да…
— Няма проблем. Аз също бих искал да разбера какво се случи.
— Това е глупаво от твоя страна — сопна се баща му. — Очевидно все още не си добре. Всичко това сериозно ще затрудни възстановяването ти.
Лорънс кимна, въпреки че не откъсваше поглед от Абърлайн, чиято усмивка така и не достигаше до очите му. Лорънс, обаче, смяташе, че разбира този мъж. Тирадата на сър Джон постепенно заглъхна, докато следеше безмълвната размяна на погледи между инспектора и сина си. Накрая той въздъхна.
— Е, добре тогава, по дяволите!
— Благодаря ви… — поде Абърлайн, но сър Джон го прекъсна.
— Ако притесните сина ми, инспекторе… или ако му причините някакъв дискомфорт, ще ви изхвърля от дома си, независимо дали имате или нямате официални документи. Вашата непредизвестена поява подлага на изпитание учтивостта ми.
След тези му думи Сингх се появи в полезрението на Абърлайн и застана точно зад Лорънс, скръстил тежките си ръце пред гърдите си.
Абърлайн изглеждаше леко развеселен, но кимна с глава в знак, че приема поставените му условия.
— Разбирам, сър Джон. Няма да злоупотребя с вашето великодушие. — След това той се обърна към Лорънс. — Франсис Абърлайн, Скотланд Ярд. За мен е чест да се запозная с вас, мистър Толбът, Аз съм ваш запален почитател и имах големия шанс да гледам изпълнението ви в „Отело“ преди няколко години в Единбург. Съгласен съм с критиката, която каза, че вие сте дал една нова интерпретация на образа на Яго за модерната сцена. Браво, сър.
— Това беше едно от първите ми европейски турнета — отвърна Лорънс, изненадан от похвалата и факта, че Абърлайн то е гледат на сцената. — Струва ми се, че е в реда на нещата един инспектор да оцени един сполучливо представен негодник.
Абърлайн се усмихна.
— Наистина е така, сър. Освен това имах удоволствието да ви хвана и в ролята на Хамлет. Позволете ми да кажа, че съжалявам за сполетелите ви беди. И се надявам, че те няма да ви попречат да се върнете скоро на сцената.
— Благодаря ви. — Лорънс следеше както мисълта на Абърлайн, така и интонацията му и забеляза лекото ударение върху думите „да ви хвана“. Грешка на езика? Трик? Какъвто и да беше случаят, избраната фраза не допадна особено на Лорънс. Освен това чувстваше, че Абърлайн се опитваше да чете по лицето му. Е добре, помисли си той. Нека опита. Лорънс знаеше, че полицаите умеят да улавят лъжите и полуистините, но той нямаше какво да крие, а дори и да имаше… никой не владееше като него изкуството на интонацията и умението да предаде само онова, което се изисква от ролята и нищо друго. Инспекторът сам щеше да се убеди в това.
Абърлайн вероятно беше разбрал, че Лорънс е доловил преценяващия му поглед и прикри това с усмивка.
Простете, че се взирам така във вас. Наистина не мога да ви опиша колко впечатлен бях от вашия меланхоличен датчанин. Сигурен ли сте, че се чувствате достатъчно добре, за да разменим няколко думи?
— Да — отвърна Лорънс. — Кажете, успяхте ли да хванете звяра?
Целта на тази смела контраатака беше да залови Абърлайн неподготвен и Лорънс видя, че инспекторът действително леко трепна, когато чу въпроса.
— Боя се, че не — каза Абърлайн.
— А какво постигнахте до този момент?
Абърлайн обходи стаята с поглед.
— Мистър Толбът, много бих искал да поговоря с вас откровено и конфиденциално. — Той посочи с ръка вратата на салона. — Във вашата портретна галерия може би. Ако не възразявате?
— Аз определено възразявам отсече сър Джон.
Лорънс го спря с ръка.
— Татко, ако това ще помогне, тогава всичко е наред. Аз няма да му позволя да издевателства над мен. — Той каза това с усмивка, но погледът, който хвърли на Абърлайн беше предизвикателен. Инспекторът се поклони.
Лорънс се облягаше на бастуна си, макар да чувстваше, че вече не му е необходим. С всяка изминала секунда слабостта му се стопяваше, но инстинктът му подсказваше, че трябва да продължи да играе ролята си до самия край на действието. Абърлайн му предложи ръката си, но Лорънс отказа помощта му с любезна усмивка. Когато влязоха в просторната галерия, инспекторът затвори вратата на всекидневната и известно време двамата се взираха в дългата редица от портрети на мъже и жени от рода Толбът.
— Радвам се, че Скотланд Ярд е поел случая — каза Лорънс.
Абърлайн се усмихна едва-едва.
— Серия от свирепи убийства обикновено привлича интереса ни — заяви инспекторът сухо. — Мистър Толбът, беше ми докладвано, че сте станал жертва на жестоко нападение. Но въпреки това ми изглеждате доста добре.
Лорънс усети капана, който му залагаха и нямаше никакво намерение да стъпи в него.