— Имах голям късмет.
— Наистина. Можахте ли да видите добре вашия нападател?
Десетки отговори се появиха в ума на Лорънс подобно на колода карти, разстлана като ветрило. Кой да избере? Можеше да отрече истината и да скалъпи правдоподобна лъжа. Знаеше, че няма да е трудно, защото истината и без това беше толкова невероятна. Върколак? До този момент Лорънс дори не си беше позволил да мисли за тази дума, камо ли да я остави да завладее ума му. Можеше също убедително да изиграе загуба на паметта. Всъщност той вече беше прибягнал до този трик през последните два дни, за да не каже на баща си и Гуен, че Бен е бил убит от свръхестествено чудовище. Баща му вече веднъж го беше изпратил в дом за душевноболни и една подобна история можеше да подтикне сър Джон отново да потърси помощта на мъжете с черни костюми и черна карета. Не, благодаря.
Психическата травма беше най-лесната роля и след събуждането си от кома Лорънс беше принуден да се опре на нея, защото иначе историята беше твърде фантастична. Чудовища имаше само в приказките и булевардните романи. Всъщност самият той не беше абсолютно убеден, че спомените му са истински спомени, а не призрачни образи от трескави сънища. Възможно беше да го е разкъсала мечката на циганите и всичко останало да е само болна илюзия.
Всичко това прелетя през ума на Лорънс в един много кратък миг.
— Това беше някакъв звяр — каза той глухо. — Аз… не разбрах точно какъв. Беше тъмно.
Абърлайн се намръщи.
— Сигурен ли сте, че беше животно?
— О, да — отвърна Лорънс. — При това огромно.
— Хм. Това е голяма загадка, като се има предвид, че в района не живеят никакви естествени хищници, способни да нанесат такива ужасяващи наранявания. — Инспекторът сключи ръце зад гърба си и сви благоразумно устни.
— В района няма също и мечки — отвърна Лорънс — и въпреки това една такава пътува с циганите. Не е необходимо голямо въображение, за да си представите как всякакво животно би могло да се озове тук, инспекторе.
— Никой не е докладвал за…
— Имаше и други свидетели — прекъсна го Лорънс. — Няма съмнение, че те са видели нападателя не по-зле от мен. Може би дори по-добре. Разпитахте ли циганите?
— Те са мнителни и суеверни хора. Говорят само за дяволи и демони рече Абърлайн. Онова, което се питам е, дали не е възможно да сте били нападнат от човек? Самата свирепост на нападението може би ви е накарала да заключите, че това е било животно… А като прибавим и обстоятелството, че е било тъмно…
— Не — отсече Лорънс сухо. — Онова, което ни нападна онази нощ, в никакъв случай не беше човек.
— Нямам предвид обикновен човек. Може би някой лунатик? Някой, който страда от умствено заболяване, и с прекарал известно време в приют за душевноболни? Или пък е бил малтретиран от собствените си жертви?
Тези думи увиснаха във въздуха и Лорънс с ужас осъзна, че Абърлайн вероятно знае, че самият той навремето е бил затворен в такъв приют.
— Какво намеквате, инспекторе?
— Според мен е странно, че всички убийства, включително това на вашия брат, са били извършени в района на семейното ви имение. И докато вие сте били в Англия с вашата трупа.
Натрапващият се извод се заби като шип в стомаха на Лорънс, но той за нищо на света нямаше да позволи това да проличи на лицето му. Не и пред този арогантен глупак.
— Инспектор Абърлайн — каза той предпазливо, — вие несъмнено сте запознат с моята лична история, както и аз, предполагам, с вашата.
— О?
— Не бяхте ли точно вие човекът, който разследваше случая с Изкормвача преди няколко години?
Лицето на Абърлайн се скова.
— Да. Ужасна история…
— Съгласен съм. И така… да не би този случай да се е отразил зле на кариерата ви и да сте били целия път дотук с намерението да докажете нещо?
Лицето на инспектора претърпя видима промяна. Цялата му доброжелателност изведнъж се стопи и лицето, което Лорънс видя сега, беше сурово, мрачно и лишено от всякакво съчувствие.
— Много добре. Вие сте прям човек и аз също ще бъда прям с вас. Аз не съм ви враг, мистър Толбът. Но съм ви гледал в „Хамлет“, „Макбет“ и „Ричард III“… винаги с едно и също лице. Но когато се появите на сцената, вие ставате съвършено различен човек. Всяко ваше движение, всеки характерен израз на лицето ви, всеки аспект на вашата личност претърпяват обезпокоително дълбока трансформация. Всеки разсъдлив човек би се запитал кой друг живее в тази ваша глава. Сигурен съм, че разбирате.
— Онова, което разбирам сега, е защо никога не заловихте Изкормвача? — каза Лорънс с горчивина. — Склонен бях да очаквам повече от Скотланд Ярд. В Америка вашата институция е легендарна, но предполагам, че това се дължи на вестниците. Човек никога не може да разчита на точността им.