— Какво става?
— Вървете, вървете — настоя Лорънс.
Тя се поколеба за момент и сетне се завтече към къщата.
Двайсет и девета глава
Лорънс тръгна по пътеката, която заобикаляше къщата, и стигна предния двор, точно когато колона от конници се приближаваше в галоп към стълбището пред главния вход. Когато ездачите го видяха, лицата им придобиха студен израз и свърнаха към него. Лорънс се изплаши, когато видя студената решимост, изписаната върху чертите на всеки един от мъжете. Той разпозна някои от тях. Пасторът Фиск беше най-отпред, водейки мрачното си паство. От лявата му страна беше скуайърът Стрикленд, а от дясната полковник Монфорд. Доктор Лойд, нервен и някак засрамен, яздеше най-отзад. Останалите мъже бяха непознати, но Лорънс знаеше, че сред тях нямаше да намери приятели. Той се спря и пръстите му проследиха сребърната дръжка на бастуна му. Видът на острието може би щеше да вразуми тези глупаци.
Или щеше да ги насърчи да го прострелят.
— Здравейте, докторе — каза Лорънс, придавайки фалшива доброжелателност на гласа си. — Мислех, че прегледът ми е чак в петък.
Скуайърът Стрикленд хвърли надменен поглед към Лорънс.
— Ела с нас, Толбът.
Лорънс се усмихна.
— А къде отиваме?
Стрикленд понечи да отговори, но пасторът Фиск го изпревари:
— Вече е почти новолуние!
— Да — каза провлечено Лорънс. — И какво от това?
Викарият вдигна към него обвинителен пръст.
— Ти беше ухапан от звяра. Не го отричай! И сега носиш знака му!
Лорънс избухна в смях. Нямаше как да се сдържи. От всички слабоумни селски суеверия, които беше чувал, това беше най-нелепото. Дори да можеше да се вярва на собствените му объркани спомени, че е бил нападнат от чудовище, пак беше върхът на глупостта да се смята, че именно по тази причина самият той е прокълнато създание. Той се беше бил с чудовището, беше го преследвал и едва не беше убит от него. Но тези хора очевидно се бяха хванали на религиозните брътвежи на викария. Поне неколцина от тях имаха достатъчно здрав разум, за да се чувстват смутени, че са тук. Доктор Лойд изглеждаше потънал от срам и не можеше да срещне погледа на Лорънс.
Но полковник Монфорд извиси гласа си над смеха му.
— Хайде, Толбът… покажи ни раната си.
— И защо да го правя?
— Защото — поде пастор Фиск с лице, пламнало от праведен гняв — ни беше казано, че тя е зараснала неестествено бързо.
Лорънс погледна към доктор Лойд, който побърза да сведе глава и се зае да изучава грапавата повърхност на седлото си. Монфорд смушка коня си с колене и го подкара напред с намерението да стресне Лорънс. Конят му беше огромен, поне с три лакти по-висок от другите, но когато се озова на четири стъпки от Лорънс, животното изведнъж изцвили и се дръпна назад, клатейки голямата си глава, въпреки силната ръка на полковника върху изопнатите юзди.
В този момент картината като че ли замръзна около Лорънс. Конят беше изпитал страх, но от какво? Той се подсмихна. Някой дори би могъл да каже, че се е изплашил от самия него… Но това беше нелепо.
Нито един от ездачите не се усмихваше и дори доктор Лойд беше застанал нащрек. Всички очи бяха приковани в Лорънс. Монфорд кимна навъсено и щракна с пръсти. Трима широкоплещести мъже се смъкнаха от седлата си и започнаха да затварят кръга около Лорънс. Моментът беше толкова странен, че преди Лорънс да разбере какво се канят да направят, той изгуби преимуществото си. Бастунът беше изтръгнат от ръката му, преди да успее да завърти дръжката и да извади рапирата. Почувства да го сграбчват груби ръце.
— Пуснете ме, негодници! — Той се бореше с всички сили, но тези мъже бяха истински зверове и ръцете им бяха като железни.
— Разгърнете ризата му — нареди Монфорд.
Обзе го паника, докато мъжете се бореха с диплите на халата му и дърпаха ризата под него. Той крещеше и ги риташе, опитвайки се да се освободи.
— Ето, виждате ли? — извика пастор Фиск. — Той се опитва да я скрие!
Лорънс ритна с коляно един от мъжете в чатала, но друг го удари с юмрук над ухото, а след това получи и още един удар в устата. Устната на Лорънс се разкъса в зъбите му и горещата кръв потече по брадичката му, докато железни пръсти разпаряха дрехите му.
— Той ще се преобрази с луната! — изкрещя Фиск, изцяло в плен на дълбокото си суеверие. — Ще му позволите ли да убие жените и децата ви?
— Дръжте го, по дяволите — изрева Монфорд, слизайки ловко от седлото си. Той грабна някакво въже от ръцете на един от ездачите и го подаде на мъжете, които държаха Лорънс. Те моментално започнаха да го намотават около него.