Чу се оглушителен трясък и главата на една градинска статуя експлодира, обсипвайки Монфорд с назъбени парчета от мрамор. Полковникът залитна назад, сграбчвайки лицето си с две ръце, а между пръстите му бликна ярка кръв. От очите му потекоха кървави сълзи от парещия мраморен прах.
Всички се обърнаха и видяха сър Джон Толбът да върви през моравата. Той изглеждаше спокоен и дори невъзмутим, когато отвори голямата си пушка за слонове и пъхна с палец нов патрон в нея. Карабината се затвори със силно изщракване и сър Джон насочи тежкото оръжие от нивото на хълбока си.
Монфорд се взираше в него с ярост и изумление, лицето му приличаше на кървава маска.
— Толбът… проклет да си… очите ми!
— Съжалявам, полковник — рече сър Джон с мила усмивка. — Всъщност се целех в главата ти. — В следващия момент той насочи пушката си към Стрикленд, който беше пребледнял от смайване. — Изглежда, че вече не съм толкова добър стрелец, колкото бях.
Лорънс първи се опомни от шока и се опита да се изтръгне от ръцете на мъжете, но те продължиха да го държат здраво. Доктор Лойд скочи от коня си и тръгна бързо към Монфорд, който кървеше силно.
— Остави го — отсече сър Джон с глас, който не търпеше възражения. Доктор Лойд се закова на място. — Развържи сина ми.
— Той е прокълнат! — рече пастор Фиск в такова изстъпление, че напръска брадичката си със слюнка. — Бог се е отрекъл от него?
— Е, в такъв случай може да се присъедини към местния клуб — присмя се сър Джон.
— Знаеш за какво говори той — изръмжа Стрикленд. — Джон… знам, че ти е тежко, но остави ни да се оправим с него.
— Може би съм бил неясен — каза сър Джон любезно. — Развържете сина ми или ще ви убия.
— Не говориш сериозно — каза Стрикленд. — Ти имаш само два куршума. А ние сме…
— Моят слуга е на покрива над нас и вие добре знаете, че той стреля отлично с карабина „Мартини-Хенри“. Сингх ще убие следващите петима от вас, без да се налага да презарежда.
Мъжете от наказателния отряд вдигнаха глави към огромната къща. Те не видяха нищо, но дори и по-тъпите сред тях можеха да се досетят, че на покрива имаше поне десетина места, където можеше да се скрие снайперист. Всички погледи бяха извърнати към Стрикленд, който на свой ред погледна Фиск. Викарият облиза устните си, докато претегляше ситуацията в ума си и сетне кимна към мъжете.
Доктор Лойд беше човекът, който най-накрая пристъпи напред да размотае въжетата, удостоявайки Лорънс с кратка помирителна усмивка. На Лорънс му се искаше да му разбие зъбите и да ги натика в гърлото на глупака, но се страхуваше, че ако започне да го удря, няма да може да се спре. В гърдите му кипеше дива омраза и стиснатите му юмруци трепереха от желание да убие всички наоколо. Държеше устата си здраво затворена, защото се боеше, че каквото и да кажеше, то щеше да прерасне в изблик на неконтролируем гняв.
Сър Джон се приближи към Монфорд, разгледа окървавеното лице на полковника и се усмихна.
— А сега се махайте от земята ми — процеди той тихо. — И следващия път, когато влезете в имота ми по този начин, няма да бъда толкова учтив.
С това сър Джон наведе дулото на пушката и хвана Лорънс под ръка, за да му помогне. Гуен Конлиф се зададе, тичайки, от къщата и подхвана Лорънс под другата ръка. Никой от тях не погледна назад към групата мъже, но преди още да затворят портата на градината, зад гърба им се чуха удари на отдалечаващи се копита.
Вътре Гуен и сър Джон помогнаха на Лорънс да седне на едно кресло. Истината беше, че това премеждие и боричкането му бяха коствали много, много повече отколкото беше предполагал, и когато гневът му стихна, се почувства слаб и изтощен, а крайниците му не спряха да треперят, когато отпусна юмруците си.
Когато Лорънс се настани в креслото, баща му повика Самсон и огромната хрътка се спусна с големи скокове надолу по стълбите. Сър Джон отвори вратата и издаде кратък звук с езика си. Хрътката изръмжа и излетя навън по петите на наказателната група. Лорънс продължи да чува дълбокия й глух лай, дори след като баща му затвори и залости вратата.
— Не трябва ли да повикаме Сингх? — попита Гуен.
Сър Джон сви рамене.
— Не можем. Той е в града с ковача.
Гуен го погледна смаяна, но Лорънс избухна в смях. Той никога не се беше възхищавал на баща си толкова, колкото в този момент. Сър Джон се подсмихна злорадо, очевидно доволен от реакцията на сина си.
— Както виждаш, ти не си единственият в семейството, който може да играе — каза той.
— Браво, сър — извика той, все още заливайки се от смях. — Браво!