И сетне със смайваща скорост Лорънс улови китката й, движението беше толкова бързо, че ръката му изгуби очертанията си. Той почувства кожата й, мекотата на плътта й, крехкостта на костите й, внезапно ускорения й пулс.
Очите й срещнаха неговите и мигът като че ли замръзна в невъзможния напор от усещания. Вгледа се в очите й и за момент му се стори, че пада към нея и тя към него. Представи си как се блъсва в нея, как я разкъсва и поглъща…
Лорънс изпъшка и стана, залитайки, от креслото. Отдръпна се от нея, пусна ръката й и си пое въздух с усилие.
— Лорънс? — извика тя, скачайки на крака. Лицето й беше пламнало, а голата кожа над изпъкналостта на гърдите й беше червена като огън. — Нещо не е наред ли?
Въпросът беше абсурден и Лорънс едва не се разсмя, но се възпря, защото знаеше, че ако го направи, може би никога нямаше да може да спре. Чувстваше писъците и виковете на безумието вътре в черепа си. Чувстваше и други неща. Глад и жажда, необходимостта да задоволи апетити, каквито не знаеше, че притежава.
— Извинете ме — каза той задавено. Даде й знак с ръка да не го следва и излезе от стаята, олюлявайки се, копнеейки за глътка въздух, нуждаейки се да бъде далеч от нея поне за миг. Не искаше да чувства тези апетити, докато я гледаше.
Не искаше.
Не искаше…
Трийсет и първа глава
Когато се качи на горния етаж се почувства по-спокоен, но не и напълно спокоен. Усещането за напрежение, паника, глад като че ли беше отслабнало. Като огън, който е бил ограден с насип, но не и изгасен. Той вървеше по мрачните коридори на втория етаж, по които се носеха студени течения. Търсейки нещо, което не можеше да назове, макар в същото време да знаеше, че то не е там.
Изведнъж чу дълбоко сумтене, тихи стъпки с тънкия звук на нокти, дращещи по дъските на пода. Лорънс се приведе и се обърна. Каквото и да беше това, то бе точно зад ъгъла. Бастунът-рапира беше долу. Единственото му оръжие бяха юмруците.
Масивен силует зави по коридора, движейки се през сенките право към него. Жълти очи горяха в мрака.
Сетне нещото излезе от сенките под светлината на една свещ.
Самсон.
Чудовищната хрътка пристъпваше тихо към него и Лорънс неволно се дръпна назад.
В момента, в който очите им се срещнаха, кучето замръзна на мястото си. Същото направи и Лорънс. Усещането им един за друг беше непосредствено, дълбоко и различно.
Това не беше откритата враждебност от първата им среща отпреди няколко седмици, нито сдържаната неприязън, която таяха един към друг оттогава. Самсон обикновено винаги стоеше между Лорънс и сър Джон, а понякога оголваше зъбите си и тихо ръмжеше, докато сър Джон го сгълчеше и го накараше да млъкне. Сега, обаче, животното с жив интерес се взираше в очите на Лорънс и той отговори на погледа му, усещайки за момент някаква дълбока връзка, каквато не помнеше да е споделял с никой друг, било то човек или звяр. Като че ли между тях протече някакъв безмълвен първичен диалог, който, обаче, беше твърде дълбок, за да бъде дочут от ума.
Лорънс видя мускулите по гърба и раменете на кучето да се напрягат и почувства собствените си мускули да се изопват в отговор.
След това Самсон падна тежко на земята и се претърколи по гръб като малко кутре. Провесил език, размахвайки опашка, той напълно бе открил корема си. Свирепото куче скимтеше и се гърчеше в самите му крака.
Лорънс беше поразен.
Не само защото поведението на Самсон беше толкова неочаквано… но и защото на някакво непознато ниво на съзнанието той го разбираше. Не с рационалния си ум, а инстинктивно. Това беше нещо естествено. И в същото време дълбоко противоречеше на здравия разум.
Това смайващо откритие го изплаши повече от всичко друго, което се беше случило днес. Повече от наказателния отряд от Блекмор, от пушките и примката на палача.
Той отстъпи назад, след това се обърна и побягна.
Лорънс не знаеше какво да направи или къде да отиде. Не можеше да обсъди нищо с баща си, а ако споделеше страховете си с Гуен, тя несъмнено веднага щеше да побегне от къщата. Особено след онова, което се случи между тях при последната им среща.
Почувства се ужасно самотен…
И сетне си спомни, че все пак имаше някой, на когото можеше да се довери, човек с хладен ум, кой умееше да си държи устата затворена.
Той тръгна забързано по тъмните коридори, търсейки поне късче утеха.
Лорънс стоя до отворената врата на стаята на Сингх цели няколко минути, преди сикхът да разбере, че е там и сепнато да вдигне глава.
— Трябваше вече да спите, Лорънс.
— Ти също.
Той пристъпи вътре с усещането, че преминава от един свят в друг. От едната страна на вратата беше Нортумбрия, а от другата дворец на Великите Моголи. Просторната всекидневна беше осветена само от няколко свещи и във въздуха се усещаше силното ухание на тамян. Големи и пищно украсени килими висяха по стените, много от тях представящи важни исторически битки. Другаде бяха окачени мечове и копия, но тази стая не беше точно арсенал. Оръжията се редуваха с изящни произведения на изкуството от различни епохи от историята на Индия. В средата на помещението имаше ниска месингова маса, около която бяха наредени дузина яркоцветни възглавници.