— Мога ли да ви предложа нещо? Изглеждате… изтощен.
— Чай? — попита Лорънс с надежда. — И убежище.
Сингх запари чай за двамата, а Лорънс се настани на застлания с килим под върху купчина възглавници. Уханието на тамян и познатата обстановка бяха като лек за нервите му и той чувстваше ужасното напрежение в ума му постепенно да се стопява. Сингх му подаде чаша, от която се вдигаше пара. Лорънс му благодари, кимвайки, и отпи от чая си. Горещ, сладък, с аромат на мента и лимон. Лорънс посочи с чашата си тежкия нож кирпан, който сикхът беше затъкнал в пояса си.
— Все същия нож. Носиш го, откакто те помня.
Сингх кимна мрачно.
— Разбира се. Откакто десетият гуру Гобинд Сингх разпореди така, всеки покръстен сикх носи кирпан.
Лорънс се огледа и видя пушки и пистолети, приготвени за почистване, и няколко ножа, наредени в стройна редица до един камък за точене.
— За война ли се стягаш?
— Всеки сикх е воин на Бога. Докато злото съществува по света, ние действително сме във война и трябва винаги да бъдем въоръжени срещу него. — Той докосна дръжката на свещената кама, която носеше. — Но това не е оръжие за нападение, кирпанът е отбранително оръжие, което въплъщава принципа Ахимса или ненасилие. Нашият път е да се противопоставяме на насилието, а не просто да стоим безучастни, докато то се шири около нас. А за тази цел са ни нужни правилните средства. Той извади закривената кама и я завъртя бавно, при което тя улови пламъка на свещите.
— Тя е сребърна — каза Лорънс.
Сингх прокара палеца си по богато украсената ножница.
— Да — рече той. И се усмихна мрачно. — Аз съм Кхалса сикх, което в груб превод означава воин-светец. Аз нямам магически сили, но вярата ми ме прави силен, а отдадеността ми на бога ме задължава да се боря със злото. Ние винаги сме бдителни там, където злото господства.
— И въпреки това ти не тръгна да преследваш нещото, което уби Бен.
Сингх поклати глава.
— Сикхът при никакви обстоятелства няма право да използва сила при нападение. Това е част от нашата вяра и понякога самият аз се боря с това ограничение, защото подобно на всички хора, аз съм просто човешко същество, изкушено от греха. Пътят на отмъщението крие безбройни опасности.
Лорънс отпи от чая си. Големият гоблен зад Сингх описваше сложни сцени от Упанишада. Той като че ли беше изработен от същите майстори, които бяха избродирали гоблена на стената между двойното стълбище.
— Вярваш ли в проклятия? — попита Лорънс.
Сингх се усмихна тъжно.
— Тази къща беше сполетяна от много скръб. Първо майка ви. После брат ви… Да, Лорънс. Вярвам в проклятия.
— Защо остана тук през всичките тези години? Не си бил длъжен.
Сикхът доля чашата му.
— Сър Джон не е лесен човек. Но е честен и справедлив. Той не е такъв, за какъвто хората го мислят.
— Вече не знам кой какъв е — изсумтя Лорънс в отговор.
— Тази къща, това имение… загадките тук като че ли са вградени в самите тухли и хоросана.
Известно време Лорънс мълча, претегляйки нещата в главата си. Най-накрая каза:
— Сингх… аз знам какво видях онази нощ.
— Така ли?
— Онова, което видях, не беше човек. Но не беше и животно. Не и в смисъла, който би вложил един здравомислещ човек в думата „животно“. Разбираш ли ме?
Вместо да отговори, Сингх бръкна под ризата си и извади оттам ключ на кожен ремък. Задържа го в пръстите си, така че Лорънс да може да го разгледа.
— Това ще отговори на въпроса ви какво разбирам.
Сикхът прекоси стаята, упътвайки се към една пищно украсена ракла, и отключи най-долното й чекмедже. Извади го цялото, отнесе го до масата и го постави на нея. Там, в уплътнени отделения, имаше десетки куршуми с най-различни размери и калибри. Металът беше по-ярък и по-светъл от оловото.
Лорънс имаше чувството, че стаята се откъсва от света, който познаваше.
— Сребърни куршуми? Не знаех, че ти и баща ми преследвате чудовища.
— Не го правим — отвърна Сингх. — Но тъжната истина е, че понякога чудовищата преследват теб.