Гуен взе медальона, но не го сложи на шията си. Вместо това протегна ръка и я допря до гърдите му, а медальонът се залюля между пръстите й и докосна ризата му точно над сърцето му. Сините й очи, дори под слабата светлина на свещта, бяха ясни като надежда и обещание и красиви като всички пролетни утрини на света. Лорънс се вгледа в тях и почувства самообладанието му да се разбива като диамант, ударен от ювелира по неправилен начин. Усещаше топлия досег на пръстите й върху гърдите си и в студената есен на сърцето му бурените вехнеха, докато нещо свежо и прекрасно се опитваше да разцъфти.
Той затвори очи и се помоли на Бог този момент, това чувство, да се реални, да са истински и да прогонят всички сенки от душата му. Сърцето му го болеше по-силно, отколкото ако беше намушкано с нож.
— Лорънс — промълви тя тихо, ако има нещо, което трябва да ми кажеш…
В този момент той почувства нещо да се размърдва в мрака на ума му. Нещо, което не беше любов, нито страст. Нещо древно, ужасно и гладно. И сетне това нещо прошепна в ума му.
Грабни я! Подуши плътта й… подуши кръвта й. Грабни я още сега.
— Не! — каза той и залитна назад, откъсвайки се от нея, стиснал ръцете си в юмруци с усилие на волята. Целта му не беше да ги превърне в оръжия, а да попречи на пръстите си да се протегнат към нея. Той пристъпи напред и тя неволно се отдръпна. Направи го съвсем несъзнателно, но рефлексът й беше твърде внезапен, за да може да го възпре. Ако го беше ударила през лицето, нямаше да го заобли толкова много. Въпреки това тя беше постъпила правилно и по някакъв странен начин това го успокои.
— Гуен… ако нещо се случи с теб поде той с глас, задавен от вълнение. — Никога няма да си го простя. Никога.
Тези думи трябваше да я накарат да отстъпи още крачка назад, но вместо това Гуен повдигна към него очи, сключила загрижено вежди.
— Лорънс… от какво се страхуваш?
Той се отдръпна крачка назад и след това още една.
— Моля те, облечи се — каза той. — Трябва да се върнеш в Лондон още днес.
Лорънс не се осмели да каже нищо друго, не дръзна да направи нищо повече, Той се обърна и тръгна надолу по коридора към стълбите.
Петнайсет минути по-късно тя слезе долу с чантата си. Лорънс веднага я грабна от ръцете й, хвана я за китката и я повлече към вратата и надолу по стълбите, където я чакаше каретата. Гуен на няколко пъти се опита да срещне погледа му. Тя чувстваше възбудата му, предизвикана от неизвестна страст, но той отказа да я погледне в очите.
Кочияшът скочи долу, сложи чантата й вътре и задържа вратата на каретата отворена.
Гуен се обърна и принуди Лорънс да отговори на погледа й. Очите му блестяха трескаво.
— Не искам да си тръгвам, Лорънс — каза тя тихо, без следа от предизвикателство в гласа си. Това беше просто молба и тонът й прогони лудостта от очите на Лорънс, оставяйки там само тъга.
— Трябва да си тръгнеш — каза той нежно. — Моля те… не се бави нито секунда повече, Гуен.
— Аз…
Той се извърна, свел ниско глава между прегърбените си рамене.
— Моли се за нас.
Гуен протегна ръка и почти го докосна.
— Всичко ще бъде наред, Лорънс — промълви тя.
Лорънс се обърна към нея и Гуен ахна. Той изглеждаше по-висок и по-широк, извисяваща се фигура на фона на бялата фасада на „Толбът Хол“. Вятърът шибаше черните му кичури и гънките на полуразкопчаната му риза. Очите му горяха от копнежи, които докоснаха нещо скрито в душата и тялото й. Тя го почувства, сякаш той беше във всеки неин нерв и фибра, сякаш дъхът му шепнеше тайни на потайната й плът.
— Върви! — изръмжа Лорънс и я тласна към каретата, а ръцете му бяха твърде силни, за да им се противопостави. Той затръшна вратата и се наведе към кочияша толкова свирепо, че мъжът се отдръпна назад, докато гърбът му се опря в каретата, Лорънс извади от джоба си тежка монета и я удари в ръката му.
— Вземи това. Не я изпускай от поглед, докато влакът не тръгне. Чу ли ме?
— Да! — каза кочияшът, разтреперан.
Гуен показа глава на прозореца и извика името на Лорънс, но той й обърна гръб.
Трийсет и четвърта глава
Мракът се беше спуснал над Блекмор, дълго преди слънцето да залезе. От месец вече хората живееха и работеха, разкъсвани от мъката и страха. Мрачните предчувствия и тревогата не пожалиха никого.
Инспектор Абърлайн, макар и да беше нов човек тук, бе достатъчно наблюдателен, за да забележи, че преобладаващото потиснато настроение беше нещо ново за града. Всичко беше започнало в нощта, когато Бен Толбът и другите двама мъже бяха убити, а след клането в циганския стан Блекмор стана неприветлив и унил, сякаш Черната чума се беше завърнала. Никой не се усмихваше. Децата не играеха по улиците. Никой не ходеше без придружител и всеки мъж или момче над десет години носеше някакво оръжие, било то брадва, вила или пушка.