Абърлайн обикаляше града, оглеждаше го и с всяка следваща крачка чувстваше как собственото му настроение става все по-мрачно.
Мина покрай една къща, където баща и двете му дъщери, още момичета, работеха трескаво, заковавайки дъски върху прозорците си. Абърлайн се спря, погледна надолу по протежение на редицата от къщи и видя, че всяка от тях е или със затворени кепенци, или с обковани с дъски прозорци.
Влезе в голямата църква и няколко минути слуша как пасторът Фиск хвърля огън и жулел от амвона. Беше вторник вечер и доколкото му беше известно, на този ден нямаше никакъв важен религиозен празник, но пейките бяха претъпкани.
— Има хора, които се съмняват в силата на Сатаната! — гласът на Фиск беше притихнал и заплашителен. — Силата на Сатаната да променя хората в зверове. Но древните езичници не са се съмнявали. Нито пророците.
По дяволите, помисли си Абърлайн, този човек напълно се е побъркал.
— Не предупреди ли Даниил Навуходоносор, че гордостта предшества разрушението? Че човешкият дух е надменен преди падението?
Енориашите замърмориха в знак на съгласие.
— Но гордият цар не обърнал внимание на Даниил и затова, както казва Библията, той бил превърнат във вълк и прокуден от хората. — Тук той се спря с лице, пламнало от религиозна жар. — Звяр е дошъл сред нас.
Лорънс се радваше, че Гуен си замина, макар сърцето му да се късаше от мъка при спомена за това колко груб беше с нея и за болката в сините й очи. Той обаче знаеше, че в онази ужасна нощ обидата е била най-милостивото нещо, което е можел да й предложи.
След като каретата изтрополя надолу по пътя, Лорънс се обърна и закрачи. Но не към къщата, а надолу по градинската алея, която водеше към гората. Имаше нужда да обмисли нещата, да реши как да действа, а къщата беше толкова клаустрофобична. Приятно му беше да усеща напора на вятъра.
Скоро навлезе в гората и неусетно стигна скалната издатина над дълбоката клисура. Дори под гаснещата светлина гледката беше красива. Слънцето беше неестествено голямо и докато падаше зад далечната редица от дървета, като че ли целият свят беше лумнал в пламъци.
Лорънс гледаше как слънцето се спуска все по-надолу и постепенно душата му се изпълни със страх заради онова, което залезът вещаеше. Накрая се обърна и закрачи към плътните тъмни сенки под дърветата. Обратно към „Толбът Хол“.
От другата страна на старинния лес, който опасваше земите на рода Толбът, се издигаше полуразрушено, обвито с лози старо абатство. Само части от дебелите стени все още се държаха, а през пролуките на разтрошените и разместени каменни плочи растяха дървета. Полковник Монфорд и доктор Лойд стояха там мрачни и неподвижни, с тежки ловни пушки в ръцете. Лицето на полковника беше нашарено с пластири и потъмняло от натъртванията, а докторът беше почервенял заради страха и високото кръвно налягане, което го измъчваше. Няколко метра по-нататък Маккуин и двама здрави младежи от имението на скуайъра се бореха с един дебел заострен кол, опитвайки се да го набият в пукнатината между две разбити каменни плочи. Най-накрая Маккуин хвана кола и го разклати, за да се увери, че е здраво закрепен.
Той кимна към Монфорд и Лойд.
— Това ще свърши работа. — Сетне даде знак на мъжете на скуайъра, които тръгнаха към каруцата, за която беше вързан един елен. Те отвързаха въжето и поведоха животното към стълба, а Маккуин коленичи и го върза здраво за него. След това извади нож от колана си и с ловко движение направи дълъг, но не дълбок разрез в хълбока на елена. Животното изрева и подскочи вертикално, и миг по-късно горещата кръв потече по тялото му.
Маккуин избърса ножа в панталоните си и се приближи към Монфорд.
— Вятърът ще разнесе тази миризма на цели мили разстояние.
Доктор Лойд попи лицето си с кърпа.
— Не трябва ли да се върнем в града?
Полковник Монфорд и Маккуин погледнаха към небето. Пълната луна беше почти над хоризонта.
— Ти си върви, ако искаш — промърмори Маккуин. Той свали от рамо ловната си пушка и провери дали е заредена. — Аз ще се прибера, едва когато този негодник бъде мъртъв.
Когато Лорънс влезе във вестибюла, баща му веднага се появи от Големия салон. Лицето му беше потъмняло от гняв.
— Какво си направил? — попита сър Джон. — Мис Конлиф е напуснала Блекмор. Обясни ми защо.
Лорънс не си направи труда да попита баща си откъде знае за това. Предпочиташе да си спести тази подробност.