— Господи… не — каза той, сетне извика към Хонегер: — То вече се случва!
Хонегер не си направи труда дори да го погледне. Той се обърна към публиката с многозначителна усмивка на лицето и каза през рамо:
— Това е само въображението ви, мистър Толбът. Всичко идва от вашето живо въображе…
Лорънс изкрещя, разтърсен от ужасна болка, сякаш тялото му бе експлодирало. Крайниците му потръпваха в конвулсии и той отметна глава назад, докато виковете се изтръгваха от гърлото му.
— Спасявайте се…!
Хонегер видя първата редица от аудиторията да скача на крака и се обърна, все още усмихнат… но усмивката му помръкна. Той гледаше как очите на Лорънс Толбът се променят от кафяво в оранжево и сетне в огнено жълто. Умът на доктора се вцепени. Стоеше там и наблюдаваше как зъбите във виещата уста на Лорънс се издължават, удебеляват и стават остри като кинжали, пробивайки венците. Сетне цялата челюст се деформира и разшири, за да направи място за още зъби. Плътта по ръцете и краката му се разкъсваше, костите му хрущяха, приемайки нови уродливи форми. Кръв шуртеше от върховете на пръстите му, докато черните нокти си пробиваха път през плътта.
Умът на Хонегер се замъгляваше и потъваше в мрак. За момент остатъкът от здравия му разум му прошепна, че това може би е някакво явление, подобно на белезите, които се появяват по краката и китките на религиозните фанатици, но сетне ужасната истина разби хрумването му на парчета. Това наистина се случваше, тук в тази зала. Само на сантиметри от него.
Сред скамейките инспектор Абърлайн скочи на крака, понеже не виждаше какво става от главите на хората пред него. Той проточи врат и онова, което видя, се заби в ума му като куршум.
Лорънс се опитваше да предупреди хората да бягат, но устата му вече не беше пригодена за човешка реч и умът му губеше способността си да съставя свързана мисъл. В залата ставаше все по-светло и последното нещо, което достигна до ума му, беше осъзнаването, че вижда как кръвта грее в телата на всички наоколо. И после всичко, което определяше Лорънс Толбът като човешко същество, беше заличено от онова, в което се превръщаше.
Тялото на създанието започна да се уголемява, мускулите му се издуваха и гръдният му кош ставаше все по-масивен. Шевовете на дебелата усмирителна риза се разкъсаха отведнъж. Ремъкът, който минаваше пред гърдите му, рязко се опъна и се скъса, изпуквайки.
Хората сега крещяха и се отдръпваха назад, потресени от този невъобразим спектакъл.
— Дайте инжекцията! — извика Хонегер, но помощниците му стояха вкаменени от ужас.
С оглушителен рев на ярост Човекът вълк се надигна от стола, доразкъсвайки останалите кожени каиши. Дървото се разцепи на трески. Някакъв лекар грабна метален поднос и го запрати към главата на създанието, но ударът не постигна абсолютно нищо, освен да предизвика гнева на чудовището.
Човекът вълк се извърна рязко към лекаря и го удари с опакото на лапата си толкова силно през брадичката, че главата на мъжа се усука повече, отколкото беше възможно анатомически. Вратът му изхрущя и човекът се строполи мъртъв на земята.
Хонегер грабна една спринцовка и я хвана като оръжие, докато отстъпваше назад пред създанието. Чудовището за кратко изглеждаше смутено, объркано от вида на толкова много хора. То не беше уплашено, а по-скоро ненаситната стръв на неговите апетити го теглеше в твърде много посоки едновременно. Кръвта пееше в ума му.
Инспектор Абърлайн стоеше като окаменял сред скамейките, неспособен да проумее онова, което виждаше, не вярвайки на очите си. Пистолетът в джоба му беше напълно забравен в безумието на момента.
Човекът вълк долови движение близо до себе си и когато се извърна, видя отстъпващия доктор Хонегер. Създанието не притежаваше човешки мисли, нямаше достъп до паметта на Лорънс Толбът, но на някакво първично ниво то разбра, че този човек беше врагът. Не просто храна, а съперник и хищник.
Върколакът се наклони напред, свеждайки ниско глава между масивните си рамене и изръмжа, отправяйки предизвикателство.
Но сетне видя друг човек, когото мразеше още повече. Риплър бягаше през глава към вратата. Човекът вълк го видя и долови миризмата му, която смътно му напомни за изтърпяната болка. Оголвайки зъбите си, той прегази останките от специалния подсилен стол и с един-единствен скок прелетя цели осем метра, приземявайки се само на няколко крачки от Риплър. Мъжът изпищя и посегна към дръжките на вратата, забравяйки, че самият той я беше заключил и беше дал ключовете на Хонегер.